С нервно движение той се показа целият напред, обърна се към моята ложа и ме изгледа с разширени от почуда очи.
Аз имах възможност да проследя цялата сцена през спуснатите си клепачи.
Видях Кристиан да пребледнява страшно, както в деня, в който бях изрекла пред него името на любовницата му. И отново видях ужас и мъка в отправените към мен очи.
Настоящото му вълнение ме възнагради за мъчителните минути, които бях изживяла в началото на вечерта. Така поне ми се струваше.
Обмисляйки положението, аз си мислех.
Сега ще видим как ще се справиш, драги приятелю! Положението е деликатно: от една страна жена ти, която никой не познава, от друга — любовницата ти, известна на цял свят. Не можеш да отидеш към едната, без да пожертвуваш другата. И която и да бъде тази, която ще пренебрегнеш, тя няма да може да ти го прости…
Несъзнателно Кристиан Андерсон се бе отдръпнал назад в полумрака, но аз чувствах, че неговите зеници останаха приковани към мен.
Изминаха няколко минути, които ми се сториха часове.
Долавях неговото колебание. Той също бе изправен пред мъчителна дилема: неизвестната съпруга или известната любовница? Бях убедена, че неговото мъжко честолюбие, от страх да не стане смешен в очите на всичките си приятели, щеше да го принуди да остане при Оста Аси.
Междувременно граф Елсен, предвиждайки близкия край на антракта, започна още по-настойчиво да моли да узнае моето име и адреса ми.
Понеже чувствах, че Кристиан Андерсон ме наблюдава, постарах се да се усмихвам окуражително.
— Не ми се усмихвайте така, госпожо — прошепна той. — Ще ме накарате да извърша неща, които никога не съм правил!
— Боже мой, господине, с какво ме заплашвате?
— Да остана ли при вас по време на второто действие, госпожо?
— Това би било неблагоразумно, господине. Не вярвам съпругът ми да одобри подобно нещо.
— Нима той знае, че вие сте тук?
Неволно очите ми се отправиха към ложата на Оста Аси и по устните ми се плъзна едва доловима усмивка.
— Но разбира се, че той знае!
— Все пак, той едва ли ще може да отгатне, че аз съм имал честта да ви говоря?
— Уви, дори и това му е известно!
В този миг вратата на моята ложа се отвори и Кристиан Андерсон се появи.
Обърнах се към графа и посочих с ръка към моя съпруг, за да потвърдя думите си.
Неописуема изненада се появи по лицето на неканения гост. По-скоро отгатнах, отколкото чух въпроса, който неговите устни прошепнаха съвсем тихо.
— Той… ваш съпруг?
— Да… самият той.
Изненадата на Елсен се превърна в смайване.
Очевидно, писателят Кристиан Андерсон беше известен на графа. Той знаеше може би и известни клюки около личността на моя съпруг и тъкмо затова, без съмнение, моите думи предизвикаха у него такава почуда.
Във всеки случай безупречната учтивост на граф Елсен не му позволи да се учудва по-дълго.
Без да се помръдва от стола, на който беше седнал, той стоеше и чакаше много спокоен, като нагаждаше собственото си държание според моето.
Най-елементарното приличие изискваше от моя страна веднага да се постарая да разпръсна напрегнатата атмосфера и да представя двамата мъже един на друг.
Трябваше да повикам на помощ цялото си хладнокръвие, за да мога да произнеса нужните думи.
— Граф Петер Елсен… Кристиан Андерсон, моят съпруг.
Първият се поклони с непринудеността на светски човек, който не се, смущава от никакво положение. Вторият се задоволи само с рязко кимване на глава, което беше по-скоро предизвикателно със своята подчертана сдържаност.
Кристиан Андерсон беше извънредно блед. Хладният му поглед, въпросителен и настойчив, минаваше от графа към мене.
Трябва да призная, че в този миг се чувствах наистина смутена. Враждебното и предизвикателно държание на моя съпруг ме караше да се плаша от избухване. Разбрах много добре, че присъствието на този непознат човек в моята ложа му се вижда съмнително.
Изведнъж Кристиан Андерсон застана така, сякаш в ложата нямаше никой друг, освен нас двамата. Обърнат към мен, той каза с такъв тон, като че даваше заповед:
— Вашата кола ви очаква, мила приятелко. Ако нямате нищо против, аз ще ви отведа до нея.
Неговият властен поглед сам по себе си беше една заповед, но тази вечер нямах никакво желание да се подчинявам, а исках да върша само това, което беше угодно на мен.
— Колата ще почака — заявих весело аз. — Имам желание да остана до края на представлението.
Кристиан ми хвърли гневен поглед. Той настоя с едва забележим трепет в гласа:
— Все пак вие трябваше да тръгнете веднага след първото действие.
— Нима съм обещала подобно нещо! — възкликнах аз, смеейки се. — Тогава сигурно съм като децата, които, за да получат сладкиша, отново обещават, че ще изядат само едно късче, а в края на краищата, изгълтват всичко… Признавам, че сега, когато видях първото действие, искам да остана до края на представлението…