Моите очи измериха силата си с неговите. Въпреки шеговитостта на тона ми, той разбра, че беше излишно да настоява повече и че твърдо бях решила да направя това, което казвах.
След това аз се облегнах още по-удобно на стола си твърдо решена да не се помръдна от мястото си.
Погледът на Кристиан обиколи тясната ложа и се спря на двата свободни стола. Дали не се колебаеше да седне? Дали не се питаше за кои хора бяха свободните места? Възможно е да беше и така, защото той се наведе към мен и попита тихо:
— Ваше ли е мястото, което заемате?
— Разбира се.
— Кой ви го предложи?
— Никой… сама се сдобих с него. Ето билета ми.
Той го взе, разгледа го и лицето му показа известно успокоение. Въпреки това той посочи графа и като промени тона си, запита малко високомерно:
— Господинът ваш гост ли е?
Елсен веднага схвана важността на този въпрос. Като истински кавалер, той стана и отвърна живо:
— О, не! Аз пожелах да поднеса почитанията си на госпожа Андерсон, която безспорно е царица на тази вечер. Но сега в никакъв случай не искам повече да й досаждам с моето присъствие! Впрочем, ето че започва и второто действие…
Той се сбогува и излезе.
Останах сама със съпруга си, който застана прав зад мен, сякаш още се колебаеше и не знаеше какво поведение да има в случая.
Понеже изминаха няколко минути без той да се помръдне от мястото си, аз се обърнах към него и казах най-приятелски:
— Не ви задържам повече, Кристиан. Ако ви очакват другаде, не мислете, че сте задължен да останете тук.
— Моето място е при вас. И понеже вие искате на всяка цена да видите тази пиеса…
— Боже мой! Струва ми се, че и аз имам право като вас да присъствам на това представление! Въпреки това не искам от вас да ми правите компания!…
— Но нима мога да ви оставя сама?
— Можете, можете… както ме оставихте през първото действие… И после, мене тук никой не ме познава.
— Като се изключи граф Елсен.
— И госпожица Оста Аси, за която предпочитате да не споменавате.
Той прехапа устни, като чу това име, а в това време аз побързах да добавя:
— О! Не ви упреквам за нищо! Вие сте свободен да постъпвате така, като ви е угодно, но само не забравяйте, че аз съм не по-малко свободна от вас.
— Все пак, не дотолкова, че да се разхождате вечер сама!
— О, тук в Стокхолм това ми е съвършено безразлично.
— Да, да, тази ваша теория ми е добре известна. Безполезно е да говорим повече за това — заяви той сърдито.
— Вие мъжете сте странни същества, драги мой — възкликнах аз. — Питам се как можете сега да имате смелост да протестирате.
Но той ме прекъсна грубо:
— Мълчете! Мястото съвсем не е подходящо за спорове.
Неговият гняв ме накара да повдигна подигравателно рамене.
Наистина, той имаше голямо основание да се сърди затова, че бях тук сама, но какво трябваше да правя тогава аз, когато той не беше сам, а с любовницата си!…
Мъжете имат понякога странни изисквания.
Моят съпруг, като видя, че ще изпадне в много затруднено положение, счете за по-удобно да замълчи.
Завесата се вдигаше за втори път.
Направих усилие, за да насоча всичкото внимание към пиесата, която наистина беше много хубава.
При все това, въпреки че увлекателната игра на артистите задържаше до голяма степен вниманието ми, не можах да не забележа, че Кристиан Андерсон се наведе към цветята и взе картичката.
Щом прочете написаните думи, той смачка късчето хартия и го захвърли в другия край на ложата. За мое голямо съжаление, защото хубавите цветя не бяха виновни в нищо, букетът последва картичката.
Едва след като по този начин изля малко от гнева си, той се реши да седне до мене. И така двамата, един до друг, не се помръднахме вече до второто спускане на завесата. През антракта аз станах.
— О, я гледай, как се решихте да си тръгнете! — възкликна веднага съпругът ми.
— Извинете — отвърнах спокойно аз, — нямам никакво намерение да си вървя. Искам само да отида във фоайето!
— Не ме карайте да губя търпение, Симон! — каза той със сдържан глас. — Останете тук… Излишно е да устройваме зрелища на хората.
Изгледах го колкото можех по-презрително.
— Значи искате да ме затворите тук? Сигурно се страхувате от мене… Е, добре, останете в ложата, щом предпочитате, аз обаче чувствам нужда да се по разтъпча и ще го направя.
Полека, но с ръка, която потреперваше от нетърпение, аз го отстраних от вратата и излязох, без да ме е грижа дали той ме следваше или не.