— Вярно е, но аз бях вбесена. Мисълта за станалото просто ме влудяваше! А сега вие ме уверявате, че не е имало нищо… Нищо! Аз съм си все същата млада девойка, свободна телом и духом, разполагаща с живота си! О, какво щастие! Свободна! Свободна както преди!
Бях се изправила. Лицето ми беше преобразено от радост.
— Да, свободна — каза Кристиан с малко тъжна усмивка пред радостта, която бликаше от мен. — Вие сте дори свободна да ме напуснете, защото сега вече не искам да ви задържам… или по-скоро, ще ви задържа, само ако вие пожелаете.
— Свободна! Свободна! — повторих аз развълнувано, без да мога да забележа мъката, изписана по лицето на моя съпруг. — Мога да замина, да устроя отново живота си, да бъда най-после щастлива!
— Да можете! — прошепна той с треперещи устни.
— И вие няма да се опитате да ме задържите чрез никакви заплахи?
— Не — отвърна той с усилие. — Но нима вие наистина все още мислите за заминаване? Преди малко ми казвахте, че сте ревнували… Ревността е почти доказателство за любов!
— О! Не зная какво съм могла да ви кажа преди малко, нито какво съм казвала през последните седмици и месеци. Струва ми се, че има само няколко мига, откакто живея. Като ми казахте, че никога не съм ви принадлежала, вие ми върнахте щастието и надеждата. Значи аз съм все още свободна телом и духом, все още мога да разполагам със сърцето си и да го дам на човека, когото ще обикна и ще избера измежду всички. Сега мога да мисля само за това!
Той простена:
— О, Симон, имайте милост! Кажете, че този човек ще бъда аз!
— О, не зная вече, не зная! — възкликнах аз, като се отскубнах от ръцете, които искаха да ме задържах.
Но веднага продължих по-спокойно, защото го виждах, че е нещастен:
— Моля ви Кристиан, не бързайте! Страхувам се от отговора, който мога да ви дам. От месеци отказвам да виждам във ваше лице свой съпруг… Отначало вие бяхте за мене един съвършено чужд човек, а после станахте за мене неприятеля, законния съпруг! Преди малко обаче вашата мъка ме развълнува… Но питам се, дали в основата на чувствата ми не се таи съчувствие и съжаление?
— Вие ме ревнувахте, Симон!
— Това е вярно! Но дали това не е вродена ревност, която спи в сърцето на всяка жена, и може да се пробуди при вида на друга жена, по-хубава и по-ухажвана?
— Вие сте по-хубава от нея и аз обичам вас.
— Тогава ще чакам. Все пак, преди да се разделим, искам да ви кажа, Симон, че ви обичам и че моята любов няма да може да се задоволява с малкото, което имам досега! Аз ще искам да чуя от вас любовни думи, които изгарят. Месеци има, откакто понасям мъчението да живея край вас и да се преструвам на безразличен. Не мога повече, Симон! Ваш ред е да ме разберете добре: обичам ви и искам не друго, а вашата любов!
— Вие ме обичате! Не беше ли много отдавна, когато ми казвахте направо в лицето, че ме мразите.
— О, мълчете! Не допускам, че тези ядовити думи, които произнасях, предизвикан от вашето безразличие, са успели да ви заблудят. Вашият женски инстинкт не може да не ви е подсказал какво впечатление ми правите… Боже мой! Та аз ви обикнах почти веднага. Беше още в началото…
— О, не! — протестирах аз. — Не в началото. По това време вие се отнасяхте към мене като към натрапница.
— Това не трая дълго! Аз започнах да гледам на вас като на моя жена още от онази вечер, когато разглеждахте албума с фотографиите, вие познахте снимката на едно малко приятелче от вашето детство.
Вдигнах изненадано очи към него.
— Но вие ми казахте, че едва познавате това дете?
Той ме изгледа някак особено и отвърна:
— Намирам, че не сте никак любопитна, Симон, иначе щяхте за разпитате стария Олаф относно това дете, чиято снимка притежавате.
— О, мислите ли, че той ще знае нещо за него?
Той повдигна рамене.
— Възможно е. Олаф познава толкова свят…
— Да не би той да е осведомил вас?
— Не съм го разпитвал… но мислех, че вие сте го направили.
— Не съм се сетила дори… но сега съжалявам, че не съм го направила, понеже казвате, че тъкмо портретът на това неизвестно дете е повлиял на чувствата ви.