— А сега виждате, че не знам нищо повече от това, което знаех онзи ден!
— Какво да правим?
— Размишлявах, дълго върху този въпрос…
Той се настани по-удобно в креслото си и като преплете пръсти, продължи:
— Тук ние няма да узнаем нищо повече. Законно погледнато, вие сте госпожа Андерсон. Всичките книжа са наред. Нищо повече няма да научим. Трябва да се отиде до Стокхолм.
— Ако е наложително, ще отида.
— Да, ще трябва. Ще отидете да намерите шведския адвокат, който ще ви постави във връзка с господин Андерсон… Тогава ще се срещнете с него, ще се обясните и ще действувате според резултата от разговора.
— Засега не виждам никакви пречки, за да не последвам съветите ви.
— Има една пречка…
— Каква?
— Представете си, че при господин Андерсон вие се озовете лице в лице с една жена, която твърди, че се ползвате от едно име, което не ви принадлежи.
— Наистина… Как да докажа, че аз съм Симон Монтаняк и че другата е само една мошеничка?
— Аз мислих и за това, макар че нямаме основания да се страхуваме от подобна възможност, понеже, щом Кристиан Андерсон отпуска рента на жена си, то значи, че тя не е при него. Във всеки случай и други свидетели ще могат да потвърдят вашите думи. Аз приготвих вече едно писмо за господин Бьорнсон.
— Какво му пишете?
— Съобщавам му, че моята клиентка, Симон Монтаняк, ще отиде при него, за да получи по-подробни сведения относно своята женитба с господин Кристиан Андерсон.
— Да, така е добре.
— Дотогава, докато не видите Кристиан Андерсон, не можете да твърдите, че той ви е непознат. Под това име може да се крие лице, което вие сте срещали вече.
— Добре… да допуснем дори и това! Какво друго казвате в писмото?
— Подчертавам, че не може да има никакво съмнение относно самоличността на моята клиентка, че вие сте истинската Симон Монтаняк, родена на мястото и датата, посочени във венчалния договор на господин Кристиан Андерсон.
— Да, точно така…
— Накрая завършвам, като го моля да бъде на ваше разположение, за да се разясни тази работа.
— Чудесно!
Дадох израз на радостта и благодарността си, че добрият човек бе проявил толкова благосклонност и интерес към мен, но той ме прекъсна бащински:
— Ще ми благодарите, когато всичко бъде уредено… А страхувам се, че това няма да стане скоро! Във всеки случай, не бавете заминаването си за Стокхолм. Събрах всичките ви книжа и всички документи, с които ще можете да докажете самоличността си по неоспорим начин, в случай на големи разправии. Трябва само една ваша снимка и подписа ви, а после всичко трябва да бъде заверено пред двама свидетели в полицията. Ако сега имате в себе си някоя скорошна снимка, двама от моите чиновници веднага ще дойдат с вас, за да се уреди и тази формалност.
За щастие имах в чантата си няколко снимки, които си бях правила неотдавна. Господин Даржил избра една от тях и незабавно я залепи на листа, който държеше.
— А сега, нещо друго… За да се отиде в Стокхолм, трябват пари…
— Имам две хиляди франка — казах аз, малко притеснена, задето трябваше да призная скромния размер на средствата, с които разполагах.
— Това е недостатъчно — заяви той без заобикалки. — Заедно с господин Лекур ние решихме да ви кредитираме до ново нареждане от осемдесетте хиляди франка — получените от Бертхайм за вас пари, които не са ви били предадени.
— Не мога да получа тези пари. Те са предназначени за госпожа Андерсон, а не за мен.
— И все пак, вие сте госпожа Андерсон и аз съм длъжен да ви дам сметка за сумите, които ви принадлежат.
— Добре, дори и да е така, засега предпочитам да не пипам тези пари.
— Както обичате, няма да настоявам за парите, получени от Бертхайм. Но затова пък ще ви поискам разписка за двадесет хиляди франка, които тези дни получих за вас и които незабавно ще ви предам. Тях поне ще трябва да приемете, защото аз лично ги получих за госпожа Андерсон, а госпожа Андерсон сте вие.
Бях съвсем объркана. Въпреки всичко, не можех да не се съмнявам в достоверността на това, което той говореше.
— Господине, сериозно ли смятате, че трябва да взема тези пари?
— Разбира се, те са ваши!
— А как ще се подпиша на разписката, която ми представяте?… Какво име ще напиша?
— Вашето.
— Така да бъде! — съгласих се аз и подписах: «Симон Монтаняк».
— Няма ли да добавите: «по мъж Кристиан Андерсон»? — засмя се нотариусът.
— Никога! — възкликнах аз и се изправих рязко.
Той започна да ме успокоява все така засмян:
— Може, може и така… За една обикновена разписка няма толкова голямо значение.
И като потриваше ръце, старият човек добави: