— Не, не може да се каже, че ми е повлиял самият портрет. Аз бях по-скоро трогнат от вашата вярност към един спомен…
— Трогнало ви е значи обстоятелството, че не бях забравила малкия другар от детските си игри?
— Да, трогна ме и това, че вие никога не се разделяте с медальона, който вашата майка бе окачила на шията ви и който съдържаше образа на това дете… Това беше за мен едно постоянно напомняне за привързаността, на която сте способна.
Не можах, да не се усмихна.
— Не допусках, че сте толкова сантиментален — казах аз.
— И аз самият не го допусках.
Между нас настъпи мълчание.
Кристиан стана и се изправи пред мене. Той ме загледа замислено.
— Тогава утре — каза най-после той — ще ми дадете отговор… Отговор! Трябва да размислите добре, за да видите, дали ви е възможно да ме обикнете! Клетият аз! Страхувам се от това, което ще ми кажете! О, ако можехте да не ме отчайвате!
Лицето му беше съвсем разстроено.
— Кристиан, моля ви, бъдете разумен — казах аз, като хванах ръцете му и ги стиснах сърдечно. — Да оставим настрана този въпрос. Вижте колко е часът… След малко ще започне да се зазорява. Сега и двамата сме толкова нервни и уморени, че ще приказваме само глупости. Скоро ще се видим пак. Нека си починем и тогава ще можем да разсъждаваме по-спокойно. Събитията от тази нощ и съмненията ни може би ще добият друг образ… Тогава ще можем да поприказваме хладнокръвно.
— Хладнокръвно — простена той. — О, какви жестоки думи намирате вие във вашето безразличие! Любовта и хладнокръвието никога не могат да вървят заедно! Аз ви обичам, Симон, и ще ви го кажа и днес, както утре, без да пресмятам и без да размишлявам.
— Е, добре — отвърнах, — аз пък, когато един ден ви кажа, че ви обичам, ще бъде за цял живот и дори след много време никога няма да съжалявам, че съм ви обикнала.
— Ах, дано по-скоро ми кажете тези думи, които очаквам толкова отдавна!…
— Утре ще говорим отново — настоях аз.
— Да, утре… Сега си отивам…
Той се отдалечи, след като покри ръцете ми с нежни целувки.
Трябва да призная, че неведнъж по време на този разговор изпитах изкушението да отпусна глава на неговото рамо и да му дам утвърдителния отговор, който той изискваше с такава настойчивост.
Но и аз самата не зная какво ме въздържа да не постъпя така.
Дали беше споменът за Оста Аси или мисълта за доскорошната невъздържаност и гняв на Кристиан Андерсон? Толкова често той ме беше наранявал й засягал със своите думи!
Не беше ли всъщност истинската причина тази, че не бях напълно сигурна в чувствата си, които минаваха от съжаление към яд, от омраза към любов, без сама да мога да схвана, кое от тези чувства надделяваше? Или път женското ми кокетство чувствуваше нужда да отмъсти за продължителната му студенина и за предишното му презрение?
Всички тези мисли се тълпяха в трескавия ми мозък, след като Кристиан Андерсон си отиде. Съблякох се и си легнах. Но въпреки че бях дръпнала завесите на прозореца, за да не позволя на светлината на зараждащия се ден да нахлуе в стаята — не можах да заспя.
В натежалата ми глава се изнизваха като в калейдоскоп всички събития, разиграли се през тази нощ.
Виждах отново ярко осветения театър, настойчивия граф, Кристиан, влизащ в моята ложа. Кристиан, ту заплашващ, ту нещастен, Кристиан, който ту ме прегръща, ту ме отблъсква, като шепне в ухото ми едновременно заплахи и любовни обещания!
Когато най-после клепачите ми натежаха и очите се затвориха, един ужасен кошмар ми показа Оста Аси в прегръдките на моя съпруг.
Веднага се изправих в леглото. Лицето ми беше влажно, ръцете ми горяха. В същото време над главата ми се разнесе шум от стъпки, който съвсем ме разбуди.
Ослушах се.
Това трябва да беше старият Олаф, който беше станал. Той вероятно се обличаше, и от време на време се блъскаше в някой стол.
Внезапно мисълта ми се насочи към медальона, който носех на шията си.
С един скок се озовах вън от леглото и веднага облякох халата си.
Шумът над моята стая се усилваше. Една врата изскърца. Стъпки се разнесоха по стълбите.
Старецът слизаше от горния етаж. Той се приближаваше. Още няколко мига и щеше да изчезне в завоя на коридора. Спуснах се вън от стаята и повиках прислужника.
Той дойде много учуден при мене.
— Да не би да ви е лошо, госпожо, та сте станали в този час?
— Не, но имам нужда от едно сведение. Влезте при мене.
Показах му веднага медальона и запитах трескаво:
— Погледнете добре тази снимка… Познавате ли това дете?
Той пое медальона и се вгледа в снимката. После вдигна към мене учудените си очи.