— Може би госпожата мисли, че старият Олаф е изгубил паметта си… но тя не знае, че аз повече живея с миналото, отколкото с настоящето. Защо ми задава госпожата този въпрос?
— Моля ви за името на това момче? — казах аз с известно нетърпение: — Знаете ли го?
— Боже мой! — възкликна той. — Тук всеки знае това име.
— Но кажете ми го най-после! — настоях аз.
— Това е господин Кристиан.
— Вашият господар! — възкликнах аз смаяна.
— Боже мой, да! Това е снимка на господаря, когато той е бил на седем-осем години.
— Вашият настоящ господар? Кристиан Андерсон? Моят съпруг значи!
— Много естествено, той самият… Нима това не беше известно на госпожата? — добави той, като ме погледна учудено.
— Аз… аз… наистина не го знаех!
Говорех откъслечно, защото бях толкова объркана, че не можех да си събера мислите. Старецът поклати глава.
— Да не би госпожата да е очаквала, че ще произнеса друго име?
— О, да, тъкмо това очаквах… Мислех, че вие ще ми съобщите за изчезването или за смъртта му!
Прокарах няколко пъти ръка по влажното си чело, сякаш за да събера мислите си.
— Все пак, сигурен ли сте, че тази снимка наистина е на вашия господар?
— О, госпожо, та аз съм го отгледал! Той израсла пред моите очи. Аз никога не съм се отделял от него. Невъзможно е да се излъжа относно тази снимка. Впрочем, фотография от тази възраст на господин Кристиан не е единствена в къщата.
— В албума със семейните снимки не съм виждала друга.
— Господарят има няколко в своята стая. И аз имам една в долапа. На онази снимка господарят се намира сред група роднини и приятели. Мога да отида да я донеса. Госпожата сама ще се увери, че е същото дете.
— Излишно е… Вие сигурно имате право, невъзможно е да се лъжете. А и сега, като размишлявам, не ми се струва невероятно тази снимка наистина да е на Кристиан Андерсон като малко момче… Благодаря ви за сведението, добри ми Олаф. Можете да си вървите.
Въпреки че вече беше свободен, старецът остана прав до вратата и се загледа в мен.
— Какво има, приятелю? Да не би да искате да ми кажете още нещо?
— Да, госпожо… Пак във връзка с това дете… Господин Кристиан беше хубаво, гордо и безстрашно момче… и старият Олаф винаги се надяваше, че преди да умре…
Той не се до изказа и сведе глава.
— Какво сте се надявали, добри ми Олаф?
— Нека госпожата не ми се сърди и ми прости… но струва ми, че не бих могъл да напусна спокойно този свят, ако преди да умра, не притисна в прегръдките си един друг малък Кристиан — също тъй хубав и тъй безстрашен…
Макар че старият човек бе говорил с най-голямо смирение и с очи, отправени към земята, аз бях станала странно червена при този негов внимателен намек. Въпреки това смятам, че отговорих добре.
— Небето се вслушва понякога в молбите на своите верни слуги, Олаф. Оттеглете се спокоен, приятелю, и надявайте се, че може би по-късно вашето желание ще се осъществи… Ако Бог пожелае, разбира се!
— О, да, ако Той пожелае, госпожо! Но Той ще го пожелае, щом и вие го желаете!
След това старият човек си отиде.
Останах сама, съвсем смутена от това, което току-що бях научила.
— Значи това е Кристиан! Моят съпруг! — повторих аз съвсем тихо, като гледах образа в малкия медальон.
Това дете, което смятах тъй далечно и което не се надявах, че някога ще видя, от месеци вече живееше редом с мене! Моят любим другар от детинството беше мой съпруг! Натрапеният съпруг, когото отказах да призная за мой мъж! Кристиан го е знаел и не ми го е казал!
Защо бе премълчал от мене нещо, което щеше да ми достави такава голяма радост? Нещо по-лошо! Не бе ли ме заблудил умишлено, като ме уверяваше, че малкият ми другар от детинство е починал? Каква жестокост го бе подтикнала да ми даде подобен отговор?
А защо тъкмо тази нощ той ми каза, че верността от този спомен от детството е породила неговата любов към мене?
При тази мисъл усетих някаква странна тръпка.
Значи той също бе обичал своята малка някогашна приятелка, която тъй често бе измъчвал и глезил? Отново си спомних тези слънчеви моменти от щастливото ми детство…
Несъзнателно притиснах устни до образа в малкия медальон.
Кристиан… Моят някогашен любим другар… Кристиан, моят сегашен съпруг!
Изведнъж ме обзе някаква странна тревога, едновременно мъчителна и приятна.
Моят съпруг! Същият, който преди малко, ми нашепваше любовни думи и когото бях накарала да си отиде, без да искам да го изслушам тази нощ…
Тази мисъл ме опари като нагорещено желязо.
Чувството, което изпитах, беше по-силно от мене.
Спуснах се към вратата без повече да размишлявам.