Така тичешком се отправих към апартамента на моя съпруг.
Никакво колебание не ме задържа на вратата. Не помислих дори, че той можеше да спи по това време. Напротив, аз имах чувството, че и той трябва да е буден и да ме очаква.
Отворих вратата, минах безшумно през кабинета и се озовах на прага на спалнята… на прага на същата стая, в която една сутрин се бях събудила, обзета от ужас и отвращение.
Както несъзнателно се надявах, Кристиан не спеше. Той не си беше легнал дори, а седеше на единия край на дивана. По изражението на лицето му личеше, че се бе отдал на тъжни мисли.
Видях го още преди той да ме забележи и понеже почувствувах, че е тъжен, протегнах към него ръце с нежност и любов.
— Кристиан!
С един скок той се изправи и щом ме зърна, спусна се развълнуван към мене.
— Симон! Вие… вие тук…
Очите му се потопиха в моите, стараейки се да разберат причината за моето идване в неговата стая.
— Вие… Вие… — повтаряше той.
После той видя, че бях дошла толкова бързо, че все още бях по халат, долови смущението ми и тутакси ме прегърна и привлече до гърдите си.
— Моя малка, моя малка, вие дойдохте!
И прегръдката беше тъй сладка, устните, които притиснаха моите бяха тъй треперещи, че сълзи на щастие и радост бликнаха в очите ми.
— Вие дойдохте! — повтори той.
Той ме привлече на дивана и там, като ме държеше плътно притисната до себе си, започна да ме разпитва.
— Говорих със стария Олаф… Той ми каза всичко… Кристиан, вие сте били!
— Да, аз съм това дете!
— И вие не ми казахте нищо! Уверявахте, че е някакво непознато момче… а сте били вие! Вие, Кристиан! О, защо не ми го казахте веднага? Щях да бъда толкова доволна и… и никога нямаше да ви наскърбя.
— Мила! Всичко това вече е свършено. Да не говорим повече… Сега ще бъдем щастливи завинаги… защото вие дойдохте и няма да си отидете.
— Никога няма да ви напусна. Но, Кристиан… Но защо не ми казахте, че вие сте обичният ми другар от щастливото детство?
— Защото бях щастлив, че носите в медальона моя портрет и се страхувах, че може да го махнете от предизвикателство или за да ме накажете.
— О, Кристиан, не е имало подобна опасност… защото знаете ли, ще ви направя едно признание…
— Какво?
— В моето сърце вие сте имали само един-единствен съперник.
— Съперник? Кой е той?
— Момчето от медальона.
Глава XXVIII
Няма какво повече да добавя към историята на моята женитба.
Във всеки случай не мога да не кажа, че Кристиан Андерсон е за мене най-любимият и най-внимателен съпруг…
С господин Бьорнсон съм се виждала вече няколко пъти.
Един ден го запитах защо бе настоявал толкова да обикна съпруга си и да го накарам да ме обикне.
Отначало моят въпрос го смути. Но все пак той се опита да ми обясни.
— Сигурно си спомняте — каза ми той, — че преди да разговарям с вас, изслушах насаме господин Андерсон.
— Да, наистина, вие, говорихте първо с моя мъж.
— Е, добре, аз трябваше да положа големи усилия, докато успея да го убедя и да постигна споразумение. Той отказваше да ви приеме за съпруга и да се опита да живее с вас… Аз постигнах успех благодарение на някои по-особени доводи.
— Какви?
— Ето какви… Отначало вие искахте да разтрогнете вашия брак и господин Андерсон не се противопоставяше. Изтъкнах пред него, че ако вие се обърнете към правосъдието, положително ще спечелите и цялата история, разтръбена от вестниците, ще го направи смешен. След това му дадох да разбере, че за да направи невъзможно подобно нещо от ваша страна, трябва да ви склони да живеете под един покрив с него. След това вие щяхте да изгубите всички шансове да спечелите делото срещу него. Съвместният живот с вас беше от особена полза за него.
— Но това е отвратително! Като приемах вашето предложение, аз бях съвсем искрена! Не допусках нито за миг, че Кристиан Андерсон би желал да се възползува от положението в моя вреда. Наистина, господин Бьорнсон, измислената от вас комбинация е…
— Госпожо, виждате, че сам ви признавам всичко. Не мога да отрека, че съвестта ме гризеше и тъкмо затова настоявах толкова много пред вас да се постараете да обикнете съпруга си.
— Едва сега разбирам гнева на Кристиан първата вечер, когато ме принуди да повторя вашите думи.
За миг останах замислена. После забелязах тихо:
— Човек не може да управлява сам съдбата си. Кристиан Андерсон и аз бяхме убедени, че между нас никога няма да съществува каквато и да било близост и всеки от нас отказваше да признае чувствата си, но в същото време се бунтуваше, че другият отказва да се признае за влюбен.
Не можах да не избухна във весел смях при спомена за нашите безконечни разправии!