Мисля, че това презрение бе го накарало да стане и астроном. Още на младини бе решил през целия си живот да не се занимава, в рамките на възможното, с нищо човешко. Знаех твърде малко за него, защото при това му отношение към „всичко човешко“ той, естествено, никога не говореше за себе си. Тоест не знаех нищо друго освен това, че е сам, съвсем сам на света и че всичките му близки са загинали било от бомбите, било в концлагерите на хитлеристите. Струва ми се, че може би тук се крият корените на тая негова мизантропия, но не смея да го твърдя, понеже аз самият съм твърде милозлив човек.
Казах „мизантропия“, но той се обижда, че му приписвам такива качества. Мизантропията била също рожба на емоциите, а тях той най-много от всичко презираше. По тая логика той сигурно презираше и мен, но винаги ми се е струвало, че това някак не му се удаваше напълно, че зад астрономическата студенина на държанието му към мен мъждука презряната от него потребност за едно по-топло общуване с друг човек. И затова не пропусках случая, когато се оказвах наблизо, да изпия едно кафе в кабинета му, да послушам странните му съждения за човечеството.
Не, може би наистина мизантропия да не е точната дума. Той имаше цяла стройна теория, от която на мен, способния с денонощия да стои захласнат пред някоя празна каменна плоча само защото е издялана от някакъв човек преди пет хиляди години, ми настръхваха косите. Аз не се смятам за глупав, близките ми твърдят, че не съм лишен и от остроумие, а в научните диспути съм извоювал не една бляскава победа (моля да ми се прости тая нескромност), ала да споря с него ми беше ужасно трудно. Неговите и моите доводи непрестанно се разминаваха. Когато спорех с него, при все че той изхождаше от същите достижения на човешката мисъл и от някои всепризнати истини, имах чувството, че споря с електронна машина — в нея също са вложени човешки истини, но тя мигновение ги преобръща в свои си кодове, с които ми съобщава неопровержимо верни и все пак неверни машинни силогизми. Това е, разбира се, парадокс, но другояче не бих могъл да окачествя неговите теории, аз, който прекарвах живота си в изучаване на човешката история. Кажете ми, възможно ли е да си гледам добре професията, без да обичам човека, дори когато той отдавна е престанал да съществува? И как ще се съглася с твърденията на тоя хладен като леща на телескоп мой приятел, когото хората, без да познават, почитаха като един от изтъкнатите астрономи на нашето време?
Не, аз не разправям това от завист и дори ми е мъчно, че ако хората прочетат моя разказ, може би ще престанат да уважават приятеля ми. Просто аз също съм учен и за мен истините също стоят над дребните човешки чувства.
Но при него те стояха над човека изобщо. В споровете ни той говореше спокойно и ако понявга се явяваха следи от емоции, те бяха единствено трепванията на една презрителна насмешка, появяваща се на устните му в моментите, когато аз удрях по масата и бях готов да изпочупя в божествен ахиловски гняв всичко чупливо из стаята. В такива моменти той казваше:
— Погледни се в огледалото и ще видиш необратимото доказателство за моята истина! Човекът трябва да престане да бъде биологично същество, защото това го прави несъвършен. Ти си съгласен с мен, че съзнанието е висша форма на материята и нейното единствено на планетата средство за самопознание. Друга цел материята като че ли не му е поставила. Следователно, ако човекът иска да бъде верен на предназначението си, трябва час по-скоро да се превърне в точно и безчувствено като уред средство за познание. Никакви нравствени задачи и мисии не е поставяла материята пред човечеството. То само си ги е измислило и в името на тях е извършило всичките си глупости и всичките си престъпления в историята. Те са забавили и развитието на познавателните функции на мозъка. Ти поне си историк, знаеш. Кажи ми, станало ли е човечеството с един грам по-добро благодарение на своите нравствени мисии и цели? Или по-умно? Различават ли се по същество властолюбието, сребролюбието и жаждата за удоволствия на твоите Рамзеси и Новохудоносори от страстите на днешните държавници? Съществена ли е разликата между тогавашните роби и днешните чиновници?…
— А комунизмът? — крещях аз. — А комунизмът? Нали уж го поддържаше?
На устните му се появяваше презрителната насмешка:
— Комунизмът? Да. Поддържам го, макар вие да искате да го превърнете в нова религия. Дано само не ви се удаде да го изпортите! Най-после с него човечеството се домогна до нещо умно, намери един път за отхвърляне на ония животински утайки, които затлачват мозъчните му гънки. Чрез разрешаването насила на основните социални проблеми. Само насила могат да станат тия неща. Електронните машини ще проучват, ще координират, ще управляват. Те ще регулират бита на човека, а не някакви нравствени кодекси и божи заповеди, за да може най-после мозъкът му да се заеме истински с предназначението си. Какво ме гледаш така? Значи си чел партийната програма, както дяволът чете евангелието. Та в нея всичко е заложено. От електронните координационни центрове до обхващането на всички деца в ясли и интернати. Трябва да бъдат скъсани сантименталните биологични връзки. Генетиката ще си каже думата с управляемата наследственост. Ако в тия двайсет години ние само отслабим най-здравата от тях — връзката между родителите и децата, то до края на столетието ще направим и онова, което трябва да се направи — да отглеждаме децата в колби, а тия, които много държат да си отглеждат деца, да си ги купуват от аптеката в найлоново пликче. Така ще отхвърлим главното бреме от съзнанието па човека — инстинкта за продължение на рода…