— Боже господи! — Да, аз, атеистът, бях готов да позова и бога против това тълкуване на програмата на нашата партия. — Боже господи! А… „Човек за човека е приятел, другар и брат“? Тоя главен принцип…
Лицето му, сухо, с очи, които хвърляха отклони отблясъци — си оставаше непроменено:
— Това не е никакъв нравствен принцип. Вие си го тълкувате така, вие, които имате все още нужда да гъделичкате своята сантименталност. Това е просто закономерният резултат от разрешаването на социалната проблема. Човек за човека ще бъде истински брат, когато ще се е родил в една и съща колба, а не в утроба и когато няма да има какво друго да дели в живота освен познанията си. Тогава хората ще бъдат човеци-мозъци, а не човеци-сърца и тъкмо затова не ще има какво да ги разделя. С това ще се изчерпят и тия ваши въображаеми нравствени задачи, които все от глада и недоимъка са произтичали.
Спомням си своето ликуване, когато преди няколко години получих съвсем неочаквано от него едно писмо. Клечах край Ефрат с въдица в ръка, за отмора, когато ми го донесоха. Вътре имаше снимка — хубава млада жена, а до нея сухата, безизразна физиономия на моя приятел. И няколко реда в такъв дух: „Инстинктът за продължение на рода ме принуди да се оженя, а половият подбор ми доведе тая особа. Не злорадствувай прекалено много!“ Не само не злорадствувах, а не можех да си намеря място от радост, защото думите му звучаха като шега, целяща да прикрие неговата капитулация пред „биологичното“. Но след една година — едва тогава свърши експедицията ни из древна Асировавилония — го заварих отново сам.
— Отиде си — отвърна ми той, сякаш го питах за нещо съвсем незначително. — Инстинктът бе удовлетворен и…
— А дете?
— Естествено. Нали затова се ожених? В яслите е.
Не съм роден убиец и затова направих единственото, което можах: зарекох се да прекратя всякакви връзки с тоя безчовечен тип. Искаше ми се да науча нещо повече за жена му, която, естествено, не е могла да издържи повече от няколко месеца при него, но… от него ли? А да я потърся не намерих сили. Виж, ако се касаеше за взаимоотношенията на някой фараон с жена му, бих ги поразровил. В края на краищата това ми е професията! И аз наистина не го потърсих вече. От само себе си се разбира, че той, непризнаващият никакви сантиментални връзки, изобщо никога не бе ми се обаждал с изключение на ония няколко реда, които тогава край Ефрат така измамно ме ощастливиха. Но сега беше друго и аз не се стеснявах за нарушеното си вричане, защото знаех, че той дори няма да ме попита защо не съм му се обадил толкова време. Очаквах да го намеря поне развълнуван от откритието си, а той си беше същият.
Сега стоеше с гръб към мен, висок, костелив, гледаше през прозореца към огромните сферични и правоъгълни плетеници на радиотелескопните антени и ми разказваше равнодушно, сякаш диктуваше разказа си не и на машинописка, а на диктофон:
— Знаеш какво е телерекординг, нали?…
Как да не знаех! Кой собственик на домашен телевизор не мечтае за това сравнително ново изобретение, което подобно на магнитофон записва на лентичка живите образи, за да ги възпроизвежда на екрана, когато собственикът му пожелае това. За съжаление тия апарати са все още достатъчно скъпи, за да може да ги притежава един обикновен абонат на нашата телевизия като мен.
— …Реших да запиша това лъчение на телерекордннга. Има и звуци. Но апаратурата не е достатъчно съвършена и не можем да ги отделим от шумовете на самата апаратура…