Татко замълча и аз почувствах, почти физически почувствах напрежението му. Ако татко правеше някаква грешка, аз я забелязвах веднага. Ние много добре се разбирахме един другиго.
— Добре, ще тръгвам… — Той направи неопределен жест.
— Към езерото?
Татко кимна и аз останах сам. С тежката гривна в ръката. Гледах я и изобщо не се решавах да пъхна ръка в тесния метален пръстен. Отговорът беше в гривната…
Как да я свалиш от ръката на бунтовника, без да я разрежеш? Без да повредиш оригиналния подарък?
Много просто. Трябва само…
Аз разтръсках глава. Не.
Не!
Не може да бъде. Всичко е много по-просто. Директно попадение. Плазменият заряд разкъсва на части. И на почернялата от жегата земя остава неговият опознавателен знак.
Припряно, страхувайки се да не премисля, аз си сложих гривната. Тя се оказа неочаквано топла — сякаш още пазеше пламъка на онзи изстрел. И не чак толкова тежка. Ще мога да я понося два-три дена.
Ние живеем в предградията на Иркутск. До града има около сто километра, така че нощем се виждат светещите игли на жилищните кули на хоризонта. Ако има нещо, което не съм искал никога през живота си, това е да живея в такъв дом. Километър бетон, стъкло и метал, устремили се безцелно нагоре. Като че ли на земята няма място…
Не само аз мисля така. Иначе нямаше да ги има двестакилометровите крайградски пояси, обкръжаващи всеки такъв мегаполис.
Уютни къщички и многоетажни вили, разделени с парченца гора и от време на време — с езерца.
Вървях по пътеката, водеща към дома на Миша. Пътеката беше удобна, даже твърде удобна. Две момчета, дори и да тичат по десетина пъти на ден един към друг, няма да могат да отъпчат такава.
Пътеката беше положена от роботи, следвайки образа на идеалната „горска пътека“, заложен в кристалната им памет. И тя се бе получила страхотна.
Зад всеки завой на пътеката, зад всяка от непредсказуемите й извивки се откриваше нещо абсолютно неочаквано. Ту зад древния бор се виждаше малко живописно блато, оградено с върби и ракита. Ту зад огромния дъб се криеше малка полянка, покрита със сочна зелена трева. Бързо течащо планинско ручейче пресичаше пътечката — а над него в плавна дъга се извиваше миниатюрно дървено мостче.
По тази пътека можеш да ходиш безкрайно — тя няма да ти омръзне. Петнайсетминутният път се свиваше в един миг.
Домът на Миша приличаше най-много на средновековна крепост. Квадратно здание от сив камък с ниски кулички по ъглите. Сигурно е измислено от родителите на Миша — те са археолози и много обичат всякакви антики.
Миша ме чакаше на прага. Не съм му се обаждал, не сме се уговаряли да се видим. Но нямаше нищо странно в това, че Миша ме чакаше.
Работата е там, че той е нюхач1.
Може, разбира се, да се намери и по-красива дума, но от това същността няма да се промени. Миша усеща миризмите десет пъти по-добре от кучетата, да не говорим за хората.
Родителите му са преминали специален курс на лечение, за да се роди Миша такъв, какъвто е. Но, според мен, той не цени това. Веднъж ми каза, че е много неприятно да чувства едновременно стотици миризми. Приличало на какофония от множество едновременно изсвирени мелодии… Не знам. На мен лично би ми харесало да съм нюхач и да се досещам за приближаването на приятелите ми от стотина метра, усещайки техния мирис във въздуха.
Миша ми махна с ръка.
— Татко ти се е прибрал? — утвърдително попита той.
Кимнах. Понякога, когато Миша е в добро настроение, обича да се хвали със способностите си.
— Да. Силно ли се усеща?
— Разбира се. Изгоряло, танково гориво, взрив. Много силни миризми… — Миша се поколеба за миг. И добави: — И пот. Мирис на умора.
Аз разперих ръце. Всичко е вярно, господин Шерлок Холмс.
— Да идем да се изкъпем?
— На езерото ли?
— Не, много е далече… В басейна на Толик.
Нашият приятел, седемгодишният Толик Ярцов, има най-големия басейн в околностите. Петдесет на двайсет метра — не е шега.
— Да тръгваме.
И тогава Миша видя гривната на ръката ми.
— А това какво е, Алка?
— Подаръкът на татко.
— Какво е това, Алка?
Миша повтори въпроса, сякаш не чу думите ми.
— Подарък. Опознавателен знак на метежниците от планетата Туан.
— Татко ти оттам ли се е върнал?
Миша гледаше гривната с непонятен страх. Никога не съм го виждал такъв.
— Какво ти става?
— Не ми харесва.
Неочаквана мисъл ме прониза.
— Миша, какво можеш да ми кажеш за това нещо? Помириши! Ти можеш!
Той се поколеба и кимна, сякаш се опитваше и не можеше да намери повод за отказ.
— Дезинфекционен разтвор — каза той след минута. — Много щателна обработка. Нищо не е останало… И малко озон.
1