Моят замък

Доди Смит Моят замък

I. Тетрадката от шест пенса Март

Първа глава

Пиша тези редове, седнала в кухненската мивка. По-точно — стъпила съм в нея, а останалата част от тялото ми се намира върху плота. Постлала съм си одеялцето на кучето и ватирания маншон, с който покриваме чайника, когато запарваме чая. Не мога да кажа, че се чувствам много удобно, особено като добавим към всичко и потискащата миризма на карболов сапун, ала това е единственото място в кухнята, където все още прониква светлина. Освен това съм установила, че когато човек се е разположил на място, където никога преди не е седял, това действа стимулиращо на вдъхновението му. Аз например написах най-хубавото си стихотворение, качена на покрива на кокошарника. Въпреки че като цяло въпросното творение не беше кой знае какво. Решила съм, че повече не бива да пиша стихове, след като опитите ми съвсем не могат да се нарекат сполучливи.

От покрива се стича вода и пада в голямата бъчва до задния вход на къщата. Гледката, която се разкрива през прозорчето над мивката, е направо печална. В дъното на прогизналата от дъжда градина се издигат полуразрушените стени на крепостта, а зад рова отвъд са се ширнали мочурливи разорани поля, простиращи се чак до оловносивия хоризонт. Повтарям си, че дъждът, който напоследък не спира, е необходим за природата и че всеки момент пролетта ще почука на вратата ни. Опитвам се да си представя листата на дърветата и двора, окъпани от слънчева светлина. За нещастие колкото по-ярки изглеждат златното и зеленото в моето въображение, толкова по-сива и безцветна ми се струва действителността.

Мисълта, че в мига, в който си поискам, мога да отместя поглед от прозореца и да обърна очи към огнището, ми действа успокояващо. Там е сестра ми Роуз. Заета е с гладене, макар че едва ли вижда добре в този тъмен ъгъл — ще бъде много жалко, ако поради липсата на светлина изгори с ютията единствената си нощница. (Аз имам две, но на едната и липсва почти целият гръб.) Роуз изглежда прелестна на фона на горящия огън. Цялата е розова — кожата и свети с розов отблясък, а косата й — много руса и лъскава, сияе в златисторозово. Макар да съм свикнала да я виждам всеки ден, още веднъж се убеждавам, че е истинска красавица. Кара двайсет и първата си година и е недоволна от живота. А аз съм на седемнайсет и изглеждам по-малка, но се чувствам по-възрастна. Не мога да се нарека красива, но определено имам симпатично лице.

Току-що споменах пред Роуз, че в ситуацията, в която се намираме, всъщност се крие истинска романтика: две девойки в странна и самотна къща. Сестра ми отвърна, че не вижда нищо романтично в това да си затворен в подобна съборетина, затънала в море от кал. Трябва да призная, че домът ни не е най-подходящото място за живеене. И въпреки това го обичам. Къщата е строена по времето на Чарлс II, но е придатък към средновековен замък, разрушен от войниците на Кромуел. Цялата източна стена на дома ни всъщност е част от стената на замъка, в нея дори са вградени две кръгли кули. Къщичката на вратаря над портата на крепостта е напълно запазена, а наблизо стърчи кулата Белмот — руина от още по-стари времена. Засега приключвам с описанието на дома ни, ще го сторя по-подробно, когато разполагам с повече време.

Започнах този дневник отчасти за да упражнявам новопридобитите си стенографски умения и отчасти за да се науча как се пише роман. Възнамерявам да обрисувам всички хора, с които се срещам. Ще вмъкна и диалози. Трябва да стана толкова добра, че изобщо да не се замислям, когато пиша — така ще избягна сковаността и изкуствеността, с които се отличават досегашните ми творения. Когато баща ми ме накара да му прочета някой от разказите си — за пръв и последен път! — той отбеляза, че при мен се наблюдава противоречивото съчетание на държавническа зрялост с отчаяни напъни за проява на чувство за хумор. Препоръча ми да се отпусна и да оставя думите сами да се леят изпод перото ми.

Аз пък бих искала да намеря начин да накарам думите да се леят изпод неговото перо. Преди много, много години той написал една твърде необичайна книга — „Джейкъб Рестлинг“, в която се преплитат художествена измислица, поезия и философия. Творбата пожънала огромен успех — особено в Америка, където татко натрупал куп пари, докато обикалял от университет в университет и изнасял лекции върху съдържанието й. Имало изгледи да се превърне в наистина значим и известен писател. Само че… спрял да пише. Мама смяташе, че причината за това е една трагикомична случка от времето, когато бях около петгодишна.

Тогава живеехме в малка къщичка на брега на морето. Баща ни току-що се бе завърнал от втората си обиколка из Америка. Един ден, когато всички бяхме насядали около масата в градината за следобедния чай, татко изведнъж изпадна в необичайно за него състояние на ярост. Разкрещя се на майка ни и запрати по нея ножа, с който тъкмо разрязваше кейка. Един съсед, станал свидетел на сцената, прескочи оградата, за да се намеси, и в крайна сметка се намери на земята, повален от ударите на баща ни. Пред съда татко обяснил, че да се убие жена с нашия сребърен нож за рязане на кейкове би било доста продължителна и уморителна работа. И че лично той бил далеч от всякакво намерение да пререже гърлото на майка ни. Изглежда, цялото дело е било изключително нелепо и всички присъстващи — с изключение на съседа, се забавлявали страхотно. Но татко допуснал фаталната грешка да бъде по-забавен от съдията и тъй като съседът очевидно бе сериозно наранен при сбиването, баща ни беше осъден на три месеца затвор.