Тогава госпожица Марси отбеляза, че в такъв случай наркотиците също трябва да се изключат като вероятност. Естествено, че трябва да се изключат! Баща ми даже не пуши, откакто привърши пурите, които викарият му беше подарил за предишната Коледа.
— Става дума за чист мързел — рече Роуз. — Мързел, комбиниран с апатия. Да си кажа право, не вярвам, че някога наистина е бил чак толкова добър писател. Според мен качествата на „Джейкъб Рестлинг“ се надценяват.
Топаз направо побесня. За момент ми се стори, че ще се нахвърли върху сестра ми. Стивън бързо приближи до масата и застана между двете.
— О, не, грешите, госпожице Роуз — кротко каза той, — „Джейкъб Рестлинг“ е страхотна книга. Всички го знаят. Само че на господин Мортмейн му се случиха някои неща и той вече не е в състояние да пише. Човек не може да твори ей тъй, само защото му се иска да го прави.
Очаквах Роуз да го скастри, но преди сестра ми да е успяла да отвори уста, Стивън се обърна към мен и бързо изрече:
— Госпожице Касандра, мисля да започна работа. Предлагат ми да ме наемат за помощник във фермата Фор Стоунс.
— А градината, Стивън?
Идеше ми да завия — та ние на практика живеехме главно от зеленчуците, които Стивън отглеждаше!
Той каза, че скоро дните ще станат по-дълги и тогава ще може да се грижи за градината, след като се върне от работа.
— Аз също се справям добре, нали, Стивън? — попита Топаз.
— Да, госпожо, вашата помощ е безценна. Но не бих могъл да се хвана на работа, ако заминете за Лондон, защото госпожица Касандра не би се справила сама.
(Роуз хич я няма в занимания като градинарство и домакинстване.)
— Така че, госпожице Марси, можете да запишете в графата за приходите срещу моето име двайсет и пет шилинга на седмица — продължи Стивън, — защото господин Стебинс каза, че ще започна с такава заплата. Ще ми дават и безплатна вечеря.
Чувствам се по-добре, когато разбирам, че Стивън ще се храни свястно поне един път на ден.
Госпожица Марси заяви, че идеята е прекрасна, макар да е жалко, че десетте шилинга, които Топаз би могла да изкарва, трябва да бъдат зачеркнати.
— Пък и те бяха само вероятни — добави тя.
Докато госпожица Марси вписваше двайсет и петте шилинга на Стивън, Роуз внезапно каза:
— Благодаря ти, Стивън.
И понеже сестра ми по правило не обръща никакво внимание на Стивън, сега думите й прозвучаха като нещо особено важно. Да не говорим, че бяха придружени с изключително мила усмивка. Напоследък бедната Роуз се чувства толкова нещастна, че да видиш усмивка на устните й е все едно да зърнеш слънчевата светлина след продължително мрачен ден. Не вярвам да има човек, който да види Роуз да се усмихва и да не се почувства привлечен към нея. Мислех, че Стивън ще бъде ужасно поласкан от вниманието, но той само кимна и преглътна няколко пъти.
Точно в този момент на прага застана татко и впи поглед в групичката ни.
— Какво става тук? Някаква игра ли играете? — попита той.
Предполагам, че точно така сме изглеждали отстрани — като играчи, насядали в кръг около масата. После баща ми приближи и добави:
— Тази книга е първокласно четиво. Реших да си направя малка почивка и да се опитам сам да отгатна кой е убиецът. Бих искал една бисквита, моля.
Когато татко огладнее между отделните яденета — а трябва да отбележа, че той по принцип яде съвсем малко, си пожелава бисквита. Сигурно си мисли, че това е най-дребното и евтино нещо, което може да поиска. Ние, разбира се, не сме виждали истински бисквити от цяла вечност, но Топаз прави кейк от овесени ядки, който е много засищащ. Тя отряза едно парче, намаза го с маргарин и го подаде на баща ми. В очите му забелязах добре прикрито отвращение. После той поиска от Топаз да поръси малко захар върху парчето.
— Това наистина се отразява на вкуса — с извинителен тон подхвърли татко. — Не можем ли да предложим нещо на госпожица Марси? Чай или какао, госпожице Марси?
Тя му благодари, но отвърна, че не би искала да си разваля апетита преди вечеря.
— Е, да не ви преча повече — рече татко. — Можете да продължите с играта си. На какво всъщност играете?
И преди да успея да измисля някакъв начин да отвлека вниманието му, той надникна над рамото на нашата гостенка. На листа пред нея пишеше:
„Приходен капацитет за настоящата година:
Госпожа Мортмейн — 0
Касандра Мортмейн — 0
Томас Мортмейн — 0
Роуз Мортмейн — 0
Господин Мортмейн — 0
Стивън Коули — 25 шилинга на седмица.“
Докато четеше, изражението на татко не се промени и той продължаваше да се усмихва. Ала аз почувствах, че дълбоко в него нещо става. Роуз казва, че винаги проектирам върху хората емоциите, които аз самата бих изпитала, ако бях на тяхно място, но съм сигурна, че точно в този момент интуицията ми беше безпогрешна. Видях лицето на татко особено ясно, не така, както обикновено виждаме лицата на хората, с които сме свикнали. Можех да видя каква промяна е претърпял оттогава, когато бях малко момиченце, и си спомних онзи израз на Ралф Ходжсън за „укротените проскубани тигри“. Колко много време е необходимо, за да се регистрира една мисъл, минала през съзнанието ти само за секунда! Мислех и за много други неща — объркващи, покъртителни, трудни за решаване, — докато баща ми четеше списъка на госпожица Марси.