— Може би тя продължава да разчита на мен — рече той. — Пък и двестата лири рано или късно ще свършат. Не си позволявай да свикваш с мисълта, че си богата — опасно е.
Накрая все пак успях да го накарам да ми обещае, че ще помисли по въпроса за халата, но разбрах ясно, че обещанието бе направено единствено с цел да ми достави удоволствие. Или пък за да се сложи край на спора ни. Напоследък Стивън е престанал със специалните си опити да ме радва, а това без съмнение е чудесно.
Тъкмо той потегли към гарата и в кухнята цъфна баща ми, облечен в най-хубавия си костюм. Представете си, господинът също се бил запътил към Лондон, и то с намерение да остане там няколко дни!
— Къде ще отседнеш, у Котънови ли? — позволих си да го попитам.
— Какво? Къде? Да, смятам, че бих могъл да отседна там. Каква добра идея! Някакви съобщения до момичетата? Не казвай нищо за момент.
Втренчих се в него. Бях поразена. Баща ми бе взел една чиния от масата — най-обикновена стара нащърбена чиния с изрисувани върбови клонки — и внимателно я оглеждаше. Бях я открила в кокошарника и донесла вкъщи, за да запълня липсата на достатъчно съдове.
— Интересно. Твърде вероятно е, наистина — рече накрая той и пое към къщичката на вратаря, понесъл чинията със себе си. След няколко минути се върна с празни ръце, седна на масата и се зае със закуската си.
Виждах, че е потънал в мисли, но много исках да разбера какво е сторил с чинията, затова попитах:
— Ценна ли ти се видя?
— Може и да е — отвърна татко, вперил поглед пред себе си.
— Познаваш ли някой, който да пожелае да я купи?
— Да я купи ли? Не бъди глупава. И не говори.
Отказах се от опитите си да изкопча нещо повече от него.
— Къде е багажът ти? — попитах го, когато баща ми излезе от къщи с ръце в джобовете, готов за тръгване.
На лицето му се появи объркано изражение, а после рече:
— О, ами реших, че няма да мога да пренеса и куфара, и велосипеда си, така че ще тръгна без багаж. Охо! — Очите му се спряха върху оръфаната торба на Стивън — бях я изхвърлила навън, защото гъмжеше от молци.
— Ето това би могло да ми свърши работа! — извика татко. — Ще закача тази торба на кормилото. Бързо, приготви ми нещата!
Започнах да му разкривам недостатъците на въпросната проядена торба, но той ме заблъска навътре, крещейки:
— Пижама! Бръснарски принадлежности! Четка за зъби, носна кърпа и чиста риза — ако имам такава!
Когато стигнах до банята, чух:
— Стига толкова! Бързо слизай, че ще изпусна влака!
Затичах надолу по стълбите. Щом обаче се спрях задъхана пред баща ми, установих, че той изобщо не се е разбързал — седеше си на стълбището пред задния вход и съсредоточено оглеждаше пробитата торба.
— Много интересно. Материята ми прилича на персийски килим, но всъщност не е — започна той, после скокна и извика: — О, Боже, бързо, давай ми тези неща! — Часовникът на църковната кула в Годсенд беше отмерил часа и бе върнал баща ми към действителността.
Той напъха всичко в торбата, метна я на кормилото на велосипеда и пое с пълна скорост към централната порта, прегазвайки небрежно една цветна леха. В пасажа под къщичката на вратаря удари рязко спирачки, скочи от велосипеда и хукна нагоре по стълбите, водещи към неговата стаичка. Колелото с трясък се стовари на земята. Докато стигна до него, за да го вдигна, баща ми вече препускаше надолу, понесъл старата чиния в ръце. Натика я в платнената торба, после бясно натисна педалите. Торбата ритмично се заудря в коленете му. На първия завой татко неочаквано извърна глава в моята посока и извика:
— Довиждане! — Загуби равновесие и замалко да падне от колелото. След миг изчезна от погледа ми.
Не бях го виждала толкова непоследователен и непредвидим. Или може би бях? Не беше ли такъв и в онези далечни дни от нашето детство, когато лесно губеше контрол над гнева си?
Докато се връщах обратно към къщи, осъзнах, че тази вечер ще бъда съвсем сама — Томас беше отишъл за уикенда у Хари, неговия приятел от училище. За секунда се почувствах изоставена и ужасно самотна, но после си казах, че няма от какво да се страхувам — в тази част на графството рядко се появяваха просяци. Освен това те винаги се държаха любезно, пък и Елоиз е страхотно куче пазач и другар.
Веднъж щом свикнах с идеята, че оставам сама, установих, че тя всъщност много ми харесва. Замъкът щеше да бъде само и единствено мой през следващите два дни — нет що, което никога преди не се беше случвало, а днешният специален ден ми принадлежеше изцяло. Дори някак си усещах, че съм особено важна за самата себе си. Когато вдигнех ръка, я поглеждах и си казвах: „Моя е!“ Всяко движение ми доставяше удоволствие — едновременно като физическо усилие и като начин за контакт с въздуха, който ме докосваше, макар да беше абсолютно неподвижен. Чувствах се свободна, щастлива и волна, имах усещането, че вече съм преживявала същото — може би в някой предишен живот. Сякаш целият ми ден бе едно дълго авеню, отвеждащо ме към дом, който някога съм обичала и който неизвестно как съм забравила. Очаквах с нетърпение да стигна пред прага на този свой стар забравен дом, за да мога най-сетне да извикам: „Сега вече знам защо съм била щастлива!“