Тишината наоколо беше така въздействаща, че сякаш я усетих като мека и плътна субстанция, обвиваща тялото ми отвсякъде. После часовникът на църковната кула удари девет и ме извади от вцепенението ми. Хвърлих наръч съчки на мястото, където щях да запаля огъня, и добавих няколкото по-дебели клона, които Стивън бе донесъл дотук, преди да замине за Лондон.
Качих се в кулата, за да взема прахан.
Огънят в чест на нощта на лятното равноденствие трябва да се пали с прахан и търкане на две късчета сухо дърво едно в друго. Когато за първи път измислихме този елемент от цялостния ритуал, с Роуз прекарахме близо час в безуспешни опити да възпроизведем искра, затова решихме, че няма да е кой знае какво нарушение на цялостния облик на обреда, ако използваме кибрит. Драсвахме клечката, запалвахме факла и Роуз изнасяше огъня навън, а аз вървях подире й, размахвайки букетчето от напръстничета.
Веднъж щом огънят бъде запален, цялата околност се изгубва в мрака, затова, преди да наклоня факлата към струпаните съчки, хвърлих един последен поглед наоколо. Не ми се щеше да оставя полята да си отидат. Тънките клонки подхванаха пламъка веднага и игриво запукаха. По-дебелите дървета прихващат по-трудно, затова коленичих на земята и започнах да духам, за да ги разпаля. Огънят лумна сякаш отведнъж. Видях как снежната луна бе хваната в огнена клетка. Пушекът се издигна нагоре и я закри за миг. Седнах и се втренчих в пламъците. Целият свят изглеждаше изпълнен със съскане, пукане и бучене.
И тогава, някак отдалеч, до мен долетя глас:
— Касандра!
Дали идваше откъм поляната? Или може би от замъка? Замръзнах на мястото си от изненада и зачаках да го чуя повторно. Опитах се да определя какъв беше гласът — мъжки или женски. Колкото и да се мъчех да си го спомня, в главата ми звучеше само пукането на огъня. След няколко секунди започнах да си мисля, че сигурно ми се е причуло, и точно тогава Елоиз залая — така, както лае, когато някой приближава.
Станах и се загледах надолу, към подножието на могилата. В началото очите ми не виждаха нищо — трябваше да свикнат с тъмнината. Над защитния ров се беше спуснала гъста мъгла и ми пречеше да забележа каквото и да било, и понеже Елоиз продължаваше да лае, реших да сляза долу и да разбера каква е причината за безпокойството й. Тръгнах, но след няколко крачки се спрях, защото кучето изведнъж замълча. И тогава гласът прозвуча отново:
— Касандрааа!
Сега вече бях сигурна, че е мъжки, но не можех да го разпозная. Със сигурност не беше на татко, нито на Томас, още по-малко на Стивън. Беше глас, който никога преди не ме беше викал.
— Тук съм! — извиках в отговор. — Кой е?
Видях нечия фигура да се мярка в мъглата. В момента минаваше по моста. Елоиз се втурна напред, изключително доволна.
„Ама разбира се! Трябва да е Нийл!“, помислих си и хукнах надолу да го посрещна.
Най-после виждах ясно. Не беше Нийл. Беше Саймън.
О, колко странно — не се ощастливих, че е той! Исках да е Нийл, ако изобщо някой трябваше да идва в нощта, в която провеждах свещенодействието си. Най-малко ми беше притрябвал човекът, който ме бе нарекъл „преднамерено наивна“. Сега щеше да има допълнително основание да затвърди това свое впечатление за мен.
Здрависахме се и аз реших, че ще го поканя да влезе вътре, без изобщо да споменавам за огъня, но Саймън погледна нагоре и рече:
— Бях забравил, че е нощта на лятното равноденствие — Роуз ми разказа за ритуалите, които провеждате всяка година по това време, стори ми се много интересно. Гирляндата ти е много красива!
Изведнъж осъзнах, че двамата се изкачваме нагоре по могилата.
Беше дошъл да се срещне с агента по недвижимите имоти, който отговаряше за Скотни, и бяха работили цял ден.
— После си помислих, че няма да е зле да се отбия тук и да поднеса почитанията си на теб и баща ти. Къде е той, между другото? В замъка не свети.
Обясних му, че татко е заминал за Лондон, и добавих, че най-вероятно е отседнал в апартамента на госпожа Котън.