— Най-Вероятно това е била наблюдателницата… Внимавай да не се блъснеш в рамката на леглото.
Въпросната рамка си стои на това място, откакто за първи път влязохме В кулата — рамка от двойно легло, очевидно много красива навремето, а сега просто безформена маса ръждиво желязо. В началото татко имаше намерение да я изхвърли оттук, но когато видя стръкче дивисил, избуяло сред решетките и устремено към слънцето, гледката много му беше харесала и той се бе отказал от намерението си. Двете с Роуз обичахме да сядаме отгоре й — мама вечно недоволстваше, че белите ни гащички са белязани с ръждивите кръгове на пружините.
— Истинска сюрреалистична картина! — възкликна Саймън през смях. — Не мога да разбера защо в тази страна се ползват предимно метални рамки от легла. Какво толкова намират хората в тях?
Изразих мнение, че сигурно металните рамки са предпочитани, защото траят с векове, докато останалите се превръщат в боклук за нула време.
— Каква здрава логика имаш — никога не би ми хрумнало, че може да е заради това. — Той замълча за момент, после рече: — Усещаш ли го? Невидимото присъствие на хората, живели някога тук?
Знаех какво точно има предвид.
— Много пъти съм се опитвала да го доловя, но въображението ми винаги представя множество лица, сякаш извезани върху гоблен — не ги виждам като истински живи жени и мъже. Живели са толкова отдавна! Но за теб сигурно има нещо много вълнуващо във факта, че един от твоите древни предшественици е построил тази кула. Колко жалко, че името Дьо Годис е отмряло.
— Бих нарекъл първия си син Етиен дьо Годис-Котън, ако знаех, че това ще му помогне да води безметежно съществуване в Англия. Ти как мислиш, дали е възможно да извлече някакви екстри от подобно име? В Америка дете, което се нарича така, със сигурност ще си умре от срам.
Според мен това име би било срам за всяко дете не само в Америка, но и навсякъде другаде по света. После Елоиз се появи и ни подсети, че всъщност бяхме влезли в кулата, за да вземем дърва.
Започнах да измъквам клоните изпод една грубо скована маса и да ги подавам на Саймън, докато той стоеше на стълбите и ги поемаше, опитвайки се да запази равновесие.
— Виж, специално за теб се случи чудо! — рече той, когато най-накрая се изкачих при него.
Мъглата се беше изместила от защитния ров по посока на Белмот и цялото подножие на могилата бе изчезнало под белия й воал.
— Също като нощта, в която видяхме духа! — възкликнах.
— Какво сте видели?
Разказах му за случката, докато носехме дървата към огъня.
— Случи се през третата година от началото на ежегодните ни ритуали. Денят беше много топъл и тих — точно като днешния. Изведнъж се появи мъгла и започна да пълзи към нас. Докато приближаваше, от нея се оформи една гигантска фигура — о, беше по-висока дори от кулата! — и увисна между нас и замъка. Изглеждаше така, сякаш фигурата се накланя бавно и ни поздравява. Никога преди не бях изпитвала такъв неистов ужас, както в онази вечер. А най-чудното е, че никоя от нас не направи опит да побегне — просто стояхме като парализирани и пищяхме с все сила. Беше много съществен момент в ритуала — предварително бях произнесла заклинание, което да доведе до появата на неземна сила.
Саймън се засмя.
— Бедните дечица! И какво стана после?
— Започнах да умолявам Бог да премахне това чудовище пред нас и Той се смили — след минута-две Роуз събра куража да вдигне очи нагоре и видя, че страшната фигура е изчезнала. По-късно започнах да съжалявам, че духът се беше изпарил — почти съм сигурна, че никой друг, освен нас и древните брити не го е виждал.
Саймън отново се засмя, после ме изгледа с любопитство и попита:
— Дали случайно не продължаваш да вярваш, че онова, което сте видели тогава, е свръхестествено явление?
Вярвах ли? Неволно погледнах надолу към приближаващата мъгла и изведнъж споменът за онази огромна злокобна фигура се върна. Изпитах такъв ужас, че за малко да изпищя. Успях да се засмея неубедително и започнах да хвърлям клонки в огъня, за да избягна отговора на въпроса.
Роуз също вярва, че е имало дух — а по онова време тя бе четиринайсетгодишна и твърде земна.
Когато огънят отново лумна, реших, че е време да продължим ритуала. Отново бях започнала да изпитвам неудобство пред Саймън. Пропуснах заклинанията (от което ритуалът стана доста скучен), хвърлихме солта и билките в огъня и разделихме кейка с Елоиз. Саймън настоя да му отрежа съвсем малко парче, защото бил преял на вечеря. После изпихме портвайна на викария — бях взела само една чаша, затова Саймън изпи своя дял направо от бутилката. Надявах се, че сега вече ще мога да приключа с честванията, но Саймън ми напомни, че ни предстоят танци около огъня. Станахме и просто направихме тичешком седем обиколки покрай огнището, а Елоиз ни следваше по петите и възбудено джафкаше. Знаех, че Саймън възприема всичко много на сериозно, затова се опитах да си придам вид на доволна — дори успях да направя няколко ентусиазирани подскока. Топаз е подходящият човек, когато трябва да се подскача, миналата година направо разтресе могилата.