Когато свърши, той небрежно подхвърли:
— Значи Стивън ни дава надниците си, така ли?
— Трябва да се отплатя за храната и подслона, господин Мортмейн, сър — отвърна Стивън. — Както и за… за услугите, които сте ми правили. Например всички книги, които сте ми давали да чета, и…
— Сигурен съм, че от теб ще излезе много добър глава на семейство — прекъсна го баща ми.
После взе поръсеното със захар парче кейк от ръката на Топаз и пое към стълбището, водещо към върха на крепостната стена. Топаз не се сдържа и извика след него:
— Остани за малко край огъня, Мортмейн.
Но татко й отговори, че искал да се върне към книгата. Повторно благодари на госпожица Марси за това, че го е снабдила с такова прекрасно четиво, и с подчертана любезност пожела на всички ни лека нощ. Чувахме го как си тананика, докато се отдалечаваше по витото стълбище.
Госпожица Марси не направи никакъв коментар във връзка с този инцидент, което само доказа колко тактичен човек е. Но й личеше, че се чувства неудобно, и много скоро ни информира, че е време да си върви. Стивън запали един фенер и й предложи да я изпрати до шосето. Госпожица Марси беше оставила велосипеда си пред вратите на замъка, защото дворът ни е ужасно разкалян. Аз също излязох да я изпроводя. Когато минавахме покрай къщичката на вратаря, тя вдигна замислен поглед към прозореца и попита дали баща ми би се почувствал засегнат, ако му донесе кутия с бисквити. Отвърнах, че подобно предложение — и въобще всяко предложение, свързано с храна — в никакъв случай не би засегнало, когото и да било в тази къща, и госпожица Марси възкликна:
— О, Боже!
После обходи с поглед руините и отбеляза колко са красиви, а също изказа предположението, че аз най-вероятно дотолкова съм свикнала с тяхната прелест, че сигурно вече не я забелязвам. Нямах търпение час по-скоро да се върна на топло до огъня, така че смирено се съгласих с нея. Истината обаче бе друга — не бих могла да остана равнодушна пред красотата на този замък, колкото и дълго да живея в него. Когато Стивън и госпожица Марси изчезнаха от хоризонта, аз осъзнах, че тази вечер руините са особено внушителни на фона на тъмното небе, осеяно със сребристи облаци. Кулата Белмот изглеждаше даже по-висока от обикновено. Веднъж погледнала към небето, не можех да откъсна погледа си, сякаш то ме влечеше нагоре, караше ме да наострям слуха си, за да доловя някакви звуци, макар такива да липсваха. Стивън ме намери на същото място, на което ме беше оставил — вперила очи нагоре.
— Прекалено студено е, за да стоите навън без палто, госпожице Касандра — забеляза той.
Напълно бях забравила за студа.
Докато вървяхме обратно към къщата, Стивън ме попита дали мисля, че би ми харесало да живея в кула като Белмот. Отвърнах, че ми се струва твърде вероятно, макар никога да не съм си се представяла край домашното огнище.
След това всички решихме да си легнем, за да не се налага да добавяме повече дърва в огъня. Така всеки си взе по една топла тухла от огнището и пое към стаята си. Но ранното лягане си има един недостатък — трябва да се палят свещи. Бях преценила, че мога да ползвам моята свещ още около два часа, преди да изгори напълно, но се оказа, че фитилът се е обърнал навътре, изгорял е изцяло и в момента свещта ми представлява, разтопена восъчна маса. (Чудя се как крал Алфред се е оправял със своите свещи, когато подобно нещо му се е случвало.) Отидох при Томас, за да проверя дали би се съгласил да ми услужи с неговата, но той още не беше приключил с домашното си. Трябваше да отида до кухнята, където имах тайно местенце за остатъци от фитили. Освен това щях да се отбия при Топаз и да си побъбря малко с нея.
Върнах се. Случи се нещо наистина изненадващо. Когато влязох в кухнята, Елоиз се събуди и започна да лае. Стивън надникна, за да види какво става. Извиках му, че съм аз, и той се върна обратно в малката си стаичка. Взех едно парче фитил и тъкмо коленичих пред Елоиз, за да си разменя няколко думи и с нея (тя мирише на чисто и приятно, след като е спала), когато Стивън отново се показа на вратата, наметнал палто на раменете си.