Погледът ми случайно се спря върху силуета на госпожица Блосъм, чух я да казва:
— Е, просто се придържай към това успокояващо схващане, патенце, защото имам чувството, че наистина ще ти потрябва.
Напълно съзнавах, че е права. Но проумяването на горчивата реалност не ме доведе до униние. Заспах с усмивка на уста, по-щастлива от когато и да било.
Тринайсета глава
О, с каква горчивина чета последния ред, написан преди малко повече от три седмици — сега, когато дори не мога да си спомня вкуса на щастието!
Не прочетох нищо повече, освен последното изречение — страхувах се, че може да загубя тъпото примирение, което тази сутрин най-после успях да наложа над себе си. То е неописуемо потискащо, но е за предпочитане пред безнадеждното отчаяние, освен това ме подтикна да излея мислите си на страниците на този дневник и така да убия два-три часа от времето си. Но дали ще събера сили да пиша за отвратителното нещо, което сторих на рождения си ден? Дали ще мога да го опиша изцяло, без да скривам или туширам нищо? Може би…
Господи, колко лошо беше времето през тези последни три седмици — проливни дъждове, студени ветрове! Рожденият ми ден беше единственият слънчев в този отрязък от време. Днес също е топло, но потискащо. Седя на каменните стъпала, водещи към кулата Белмот. Елоиз е с мен — по това време на годината трябва да бъде държана настрани от други кучета, затова съм я вързала здраво с каишка за колана си, в случай че внезапно реши да се отправи на някоя интимна визита. Спокойно, Елоиз, още няколко дни и страстите ти ще утихнат, тогава отново ще бъдеш свободна.
Дъждът се изля в неделята след деня на лятното слънцестоене. Бях се качила в таванската стаичка. Погледнах навън през прозореца и видях тежките черни облаци, забулили небето. Спуснах се към долния етаж и започнах да затварям прозорците. Тогава още се чувствах щастлива, или поне така си казвах.
Когато се наведох да дръпна крилата на прозореца в спалнята ни, забелязах колко неподвижна и изпълнена с очакване изглеждаше пшеницата, надявах се, че е достатъчно млада и силна, за да устои на един проливен дъжд. После отместих очи надолу и видях разкъсаната цветна гирлянда, заседнала сред водораслите. В следващата секунда дъждът започна да се лее. Сякаш хиляди чисто нови монети от по един шилинг затупкаха по сивата повърхност на водата под прозореца. Понечих да изтичам навън и да спася гирляндата си, но в същия момент тя се плъзна във водата и потъна.
Чух драскането на Елоиз по задната врата. Отворих й възможно най-бързо и я пуснах да влезе. Козината й беше прогизнала. Избърсах я и се заех да разпалвам огъня в кухнята. Тъкмо когато съчките пламнаха, Стивън се върна от Лондон. Изпратих го да се преоблече в сухи дрехи, после двамата седнахме да пием чай. Разказах му за вечерта, прекарана със Саймън — разбира се, премълчах подробностите от емоционално естество, — а после той ми разказа за своето пътуване. Беше преодолял смущението си от фотоапарата, но очевидно се срамуваше заради гръцката туника, която Леда Фокскотън този път го беше накарала да облече. Каза, че и двата пъти е вечерял с Фокскотънови и че го настанили да спи в стая със златни завеси и златни купидончета над леглото. Освен това Обри Фокскотън му подарил домашен халат, който бил почти нов. Показа ми го и аз го одобрих, а после се съгласих, че Фокскотънови наистина трябва да са много мили хора. Цялото ми негативно отношение към Леда Фокскотън сякаш се бе изпарило.
— Показа ли ти снимките, които беше направила първия път? — полюбопитствах.
— О, да, видях ги. — Стивън не ми се стори много ентусиазиран.
— А аз кога ще ги видя? Тя не ти ли даде поне няколко?
— Предложи ми, но аз не пожелах. Толкова са големи и… ами представят ме в много ласкав вид. Ще взема две-три, когато отида да позирам отново, ако наистина искаш да ги видиш.
— Значи пак ще ходиш?
— Да, но за нещо по-различно. — Той се изчерви до корените на косата си. — О, чувствам се много глупаво дори да приказвам за това.