— И какво е било снощното й държане? — попитах.
— Изключително студено. Тя не спираше да демонстрира колко е сигурна във властта си над горкия Саймън. О, трябва да ти кажа, че сестра ти просто не може да се сдържа — тя е от жените, които не бива да бъдат обичани нежно. Ако някой мъж се влюби в такава жена, той трябва да я третира с първична бруталност. Роуз сякаш непрекъснато провокира Саймън да прояви нещо такова към нея. Но ако наистина е влюбена в него, значи всичко е наред. Саймън е много интелигентен и евентуално ще успее да постигне някакъв баланс в съвместния им живот — защото той изобщо не е слаб характер, сигурен съм в това. Само че, когато един мъж е хлътнал до уши, това неизменно го поставя в неизгодна позиция.
Успях да измърморя:
— О, надявам се, че нещата ще се развият благополучно и за двамата.
После насочих цялото си внимание към чашата. За мое най-голямо облекчение татко стана и се запъти към стаичката си. Когато ме подминаваше, той подхвърли:
— Много се радвам, че си поприказвахме по този въпрос. Сега съм значително по-спокоен.
Аз обаче не можех да кажа същото за себе си. Предполагам, че би трябвало да се зарадвам, като го слушам да приказва толкова рационално, но бях прекалено потънала в собствените си мъки и грижи — защото по време на въпросния разговор ме бяха нападнали нещастието и чувството за вина. Всяка дума, с която баща ми бе описал чувствата на Саймън към Роуз, се забиваше в сърцето ми като нож. Чак тогава осъзнах, че не само прекрасното чувство да обичаш ми беше давало криле, а също и надеждата, че Саймън всъщност не е чак толкова влюбен в сестра ми, че всъщност аз съм тази, която той обича, и че целувката го е накарала най-сетне да го осъзнае.
„Ти си глупачка, дори нещо по-лошо от глупачка — нареждах аз. — Ти си една бъдеща крадла, Касандра Мортмейн!“ Заплаках и извадих носната си кърпичка, от която ме лъхна ароматът на парфюма, изпратен ми от Роуз. Сетих се, че дори не й бях писала, за да й благодаря за подаръка. Но преди да го сторя, трябваше да очистя съзнанието си. Много добре знаех как: не биваше да допусна нещата, които въображението ми рисуваше, да се случат в действителност. Трябваше да се откажа от всякакви надежди, че е възможно да отнема Саймън от сестра си.
Това ме накара да се запитам дали В началото на запознанството ни с двамата Котънови съм имала някакви шансове да спечеля сърцето на Саймън. Може би бях пропуснала шанса си на първи май, когато аз и той вървяхме заедно към селото. О, ако бях мъничко по-забавна! Но това едва ли би ми помогнало особено — Саймън не бе обърнал внимание на това дали Роуз е забавна, или не, беше се влюбил в красотата й и после всичко в сестра ми бе започнало да му се вижда изключително.
После си спомних думите на госпожица Марси: „Скъпата ни Роуз ще води мъжете за носа“, и ми хрумна, че и баща ми беше имал предвид същото, когато бе отбелязал, че сестра ми осъзнава властта си над Саймън и не пропуска случай да я демонстрира. Изведнъж изпитах огромното желание да разбия Роуз на пух и прах, направо да я смажа.
Седнах до огъня и оставих въображението си да се развихри. Представих си апартамента на госпожа Котън — снабдих го с балкон, гледащ към Хайд Парк. Започнахме там, после се прехвърлихме вътре. Роуз ни свари, докато Саймън ме целуваше, и направо побесня. Или това стана по-късно? Толкова много неща си представях, че те започнаха да се объркват и сливат. Не бих могла да ги опиша в детайли, защото, макар и в момента да бяха прекрасни, впоследствие ми донесоха срам и угризение. Продуктите на въображението са като наркотик — човек се нуждае от тях все по-често и по-често и с всеки следващ път изпитва необходимостта да си представя нещата още по-вълнуващи и прекрасни — докато не се стигне до пълно затъпяване, разбира се. То изчезва след няколко дни и фантазиите отново се развихрят с пълна сила. Не знам как бих се осмелила да погледна Роуз в очите след всички неща, които в представите си й казвах и причинявах — стигнах дотам, че се видях да я удрям и ритам! Естествено, неизменно си повтарях, че тя не е влюбена в Саймън, а е с него само заради парите му. Бедната Роуз! Аз толкова я обичам, а същевременно страшно я мразя.
Изобщо не бях в настроение да пиша на сестра си, но следобеда успях да си наложа да седна и да хвана писалката — имах чувството, че съм влязла в ролята на главната героиня на някой роман, и наистина се вживях в нея. Писах на Роуз какво удоволствие ми е доставил подаръкът й, разказах й за Ейб и Елоиз, както и за отвратителното време — дъждът беше много полезен като преход към: „Какъв късмет, че поне в нощта на лятното слънцестоене времето беше чудесно. Доволна бях, че Саймън дойде и се присъедини към ритуала — предай му, че всяка минута, прекарана в неговата компания, много ми е харесала…“ Обзе ме неописуемо вълнение, докато пишех тези редове — сякаш признавах на Саймън колко щастлива бях, че ме е целунал. Ала след като пуснах писмото и си тръгнах към къщи, започнах да се притеснявам: ами ако той наистина се досетеше какво съм имала предвид? Хрумна ми още нещо, от което направо ми призля: ами ако беше казал на Роуз, че ме е целунал? Ами ако двамата добре са се посмели за моя сметка?