Толкова ме заболя, че простенах високо. Идеше ми да се отъркалям в калта и да потъна вдън земя от срам. Добре, че много добре знаех как ще изглеждам, след като го сторя, така че си останах права. Само дето не можех да продължа по пътя си. Приседнах на една греда и се опитах да избия пороя мисли от главата си — и, разбира се, случи се точно обратното. Зададох си въпроса дали Саймън не беше постъпил нечестно, като ме бе целунал, след като беше влюбен в Роуз, дали не беше от онези мъже, които смятаха, че могат да целунат, което си момиче поискат? Най-зле се чувствам, когато си помисля нещо лошо за Саймън, не че го допускам често или задълго.
След като постоях известно време на дъжда, стигнах до извода, че не се е случило нищо страшно, като ме е целунал. Въпреки че ме беше уверил в противното, бях сигурна, че го е направил, защото Роуз му е липсвала. Струва ми се, че американците се целуват много по-често и с по-голяма лекота, отколкото англичаните. Преди време госпожица Марси ми беше показала едни американски списания, където почти на всяка страница се виждаха картинки на целуващи се хора. Предполагам, че американците са много емоционална нация. Със сигурност не бих се изненадала, ако Нийл беше понечил да ме целуне — изобщо нямаше да си внуша, че го прави, защото е дълбоко влюбен в мен. Със Саймън нещата сякаш стояха другояче, но…
Изведнъж извърнах лице към дъжда и извиках:
— Той няма да каже на Роуз, няма да ми се присмее. Не е направил нищо лошо — каквито и да са били мотивите му, те със сигурност са били почтени. Ако обичаш някого, трябва да му вярваш.
После се надигнах от гредата и отново поех към къщи. Беше ми горещо въпреки студения проливен дъжд.
Успокоението ми трая до другата сутрин. Още щом се събудих, върху гърдите ми легна огромна тежест. Спането е прекрасно нещо — никога преди не съм го възприемала като върховно удоволствие, но напоследък го смятам именно за такова. Най-любимото ми време са минутите преди да заспя — тогава мога спокойно да се отдам на мисли за Саймън и да прогоня за малко неприятното чувство. Често си лягам и през деня. Не е много нормално за някои, които е влюбен толкова силно като мен, да яде и спи толкова често, нали? Дали не съм почнала да откачам?
Другият лукс, който си позволявам, е плачът. Винаги, след като съм плакала, се чувствам блажено спокойна. Само дето не мога да го планирам — обикновено на лицето ми му трябва много време, докато възвърне нормалното си изражение след дълъг и освежителен плач. Така че не е подходящо да проливам сълзи сутрин, защото ще трябва да седна на масата срещу татко на обяд, следобедите също не са особено благоприятни за това занимание — Томас се прибира от училище към пет. Остава ми времето, след като съм си легнала и преди да съм заспала, но, както вече казах, това са най-щастливите ми минути и не искам да ги развалям. Дните, в които татко прекарва часове в библиотеката в Скотни, са най-добри за плакане.
В срядата от тази първа моя нещастна седмица се отбих да видя викария. Той има доста партитури с музика и се надявах, че ще мога да открия някоя от мелодиите, които бях слушала със Саймън. Дъждът беше спрял за малко и аз тръгнах, газейки из разкаляния път към селото. Трябваше да внимавам да не се издам пред викария. Същевременно се питах дали няма да е облекчение да се доверя на някого — както направи Луси от романа „Вилет“. Е, вярно, че викарият не е на достатъчно високо стъпало в църковната йерархия, за да му се изповядва човек, а освен това знаех, че по-скоро бих умряла, отколкото да кажа дори и дума пред когото и да било. Но чувствах, че нещастница като мен все пак би трябвало да потърси някаква помощ от църквата. После си рекох, че когато съм щастлива, изобщо не се сещам за съществуването на църквата, така че едва ли бих могла да очаквам тя да стори нещо за мен, когато изпадна в отчаяние, както сега. Не можеш да получиш пари от застраховка, ако предварително не си внесъл определената сума, нали така?
Заварих викария да обмисля поредната церемония, увит в пътническото одеяло, което бе купил от нас. Обожавам кабинета му — облицован е с боядисани в зелено дървени плоскости, с изключение на едната стена, която от горе до долу е покрита с рафтове с книги. Икономката му поддържа идеален ред и чистота.