— Но как може човек да е сигурен?
— Като се постарае сам да я напълни.
— С вяра ли?
— С вяра. Предполагам, че това е поредната скучна дума за теб. Предупреждавам те, че сравнението, което дадох с ротативката, ще се разбие на пух и прах само след миг. Та искам да ти кажа, че ако някога се почувстваш много, много нещастна — каквато очевидно в момента не си, като се има предвид колко блага са се изсипали върху семейството ти напоследък, просто опитай да поседиш в празна църква.
— И да се ослушам за отговора?
Двамата се засмяхме, после замълчахме, загледани в пламъците на камината. Мислех си колко добър е викарият и колко хубаво е, че никога не се прави на прекален светец. И за пръв път през ума ми мина мисълта, че щом такъв умен и високообразован човек може да се посвети на религията, значи е много безочливо от страна на някакво неуко момиче като мен да проявява пренебрежение към тези въпроси.
Зачудих се дали не съм атеистка. Никога не се бях определяла като такава, а понякога — особено когато времето е прекрасно — дори съм била почти сигурна, че някъде трябва да има нещо. Моля се всяка вечер, макар молитвите ми да са по-скоро гласно изказани пожелания… Е, не точно — моля се ей така, за всеки случай, ако вземе да се окаже, че има Бог. (Не бях отправяла молитви във връзка със Саймън — знам, че не трябва да се моля той да ме обикне, но в същото време не мога да поискам и другото — аз да престана да го обичам, по-скоро бих умряла, отколкото да изрека подобно нещо.) Със сигурност никога по време на молитвите ми не съм изпитвала чувство за единение с Бога. Авенюто, което си бях представяла — метафората на моя живот, любовта ми към Саймън, аз самата, завряна в таванската стаичка и драскаща бързо в дневника си — Всичко това се смеси в един образ, докато гледах огъня, стъкнат в камината на викария.
От мислите ми ме изтръгна звънът на часовника. Скочих да си вървя и бях поканена да остана за обяд, но за съжаление трябваше да се прибера у дома и да сготвя на татко.
Викарият ми помогна да си облека палтото и ме помоли, като мина покрай църквата, да надникна вътре за всеки случай — да видя дали не е забравил някой прозорец отворен. Дъждът отново беше спрял, но викарият искаше да е сигурен, че ако пак завали — което със сигурност ще се случи, — църквата няма да се напълни с вода. Махнах на любезния си домакин и хукнах през църковния двор. Влязох в църквата през страничния вход. Когато затворих вратата зад гърба си, ми хрумна, че викарият ме беше изпратил тук и дори ме бе посъветвал как да получа облекчение посредством религията, без да има ни най-малка представа колко много се нуждаех от това.
Проверих прозорците — всичките бяха здраво затворени. „Ето те в празна църква, Касандра — казах си. — Най-добре ще е да се възползваш от този шанс.“
Бях близо до олтара, затова реших да го огледам внимателно — беше красив, но не ми оказваше никакво особено. Въздействие. Букетът от бели рози, потопен отпред, беше прекрасен, но цветовете бяха поочукани от дъжда и имаха вид на изкуствени…
Помислих си, че изобщо не се усещам успокоена и в мир със себе си. После добрият глас на викария прозвуча в ушите ми: „Седни и се вслушай.“ Беше ми казал да не се моля и понеже олтарът винаги ме провокира да падна на колене и да се впусна в молитви, обърнах гръб, седнах на стъпалата пред него и зареях поглед из централния кораб на църквата. Ослушах се.
Чувах как дъждовната вода се стича по водосточните тръби, как клонките на едно дърво дращят по стъклото на близкия прозорец, но църквата изглеждаше някак откъсната от всичко, което ставаше навън — така както аз се чувствах откъсната от нея. „Аз съм безпокойство в тишина и тишина в безпокойство“, помислих си.
След около минута усетих, като че ли тишината притиска главата ми — в началото си внуших, че това сигурно е добър знак, но нищо особено не се случи. После си спомних, че викарият беше говорил за възможността човек да почувства Бог с всичките си сетива, затова дадох почивка на ушите си и задуших наоколо с нос. Долових мирис на старо дърво, древни молитвени килимчета и овехтели молитвеници — тежък, наситен с миризма на прах въздух. Не усещах аромата на розите пред олтара. Вкарах в действие следващото си сетиво. Естествено, в устата си усещах вкус на бисквити и мадейра. Докосване: усещане за хладния камък на стъпалата под мен. Що се отнася до зрението — наистина имаше какво да се види: резбованият купол, гробницата на Де Годис, високият амвон, който изглеждаше едновременно празен и обвиняващ. О, забелязах цяла дузина неща, повечето от тях — красиви, но не видях онова, невидимото, което търсех. Затова затворих очи: викарият беше препоръчал да се използват всичките сетива и едновременно с това никое от тях. Казах си, че може би ако успея да изпразня мозъка си от мисли…