Както и да е, когато допих портвайна си, установих, че се чувствам малко по-добре. Усещах се някак тежка и тромава, а очите ми не спираха да се местят от едно нещо на друго, докато най-сетне не се спряха на бутилките с шери бренди и кремдементе — питиетата, които двете с Роуз си бяхме поръчали през онзи знаменателен майски ден. Изведнъж сърцето ми се изпълни с горчива омраза към зелената напитка и с особено силна привързаност към рубиненото на цвят бренди.
Приближих до вратата на кухнята и надникнах.
— Госпожо Джейкс, бихте ли ми сипали едно шери бренди, моля? — извиках. — Вече е дванайсет часът, така че може да ми сервирате, без да престъпвате закона, а аз ще ви платя по-късно.
Тя дойде и ми сипа една чаша. Когато върна бутилката на мястото й, със задоволство установих, че от нея е изпито повече, отколкото от кремдементето.
„Сега всички ще си мислят, че шери брендито е по-хубаво“, рекох си. В този момент на вратата на кръчмата почукаха двама старци и поискаха да изпият по една бира. Госпожа Джейкс ме отпрати заедно с напитката ми.
— Можеш да изчакаш в стаята на госпожица Марси — каза ми тя. — Роклята ти още не е изсъхнала.
Госпожица Марси обитава под наем в една от стаите над кръчмата — достатъчно далеч от шума на бара, разбира се. Откакто е дошла в Годсенд, не спира да разправя, че ще си купи собствена къща, но все така продължава да живее в „Ключовете“. Не мисля, че някога ще се изнесе. Госпожа Джейкс се грижи добре за нея, а и училището е на един хвърлей разстояние.
Докато се изкачвах по стълбите, краката ми се подгъваха. „Бедно дете — казах си, — ти си много уморена.“ С облекчение се отпуснах в плетеното кресло на госпожица Марси — беше по-ниско, отколкото бях предполагала. Отпих огромна глътка от шери брендито си, после допих и остатъка с дълбоко задоволство — да видим сега кое е по-доброто, мислех си, шери бренди или кремдементе! После обаче ми хрумна нещо, за което не се бях сещала до този момент — че всъщност зеленото е моят цвят, а розовото — на Роуз, така че цялата тази работа с ликьорите си беше пълна глупост. Зачудих се дали не съм започнала да се напипам. Хвърлих поглед към огледалото на тоалетната масичка. Изглеждах ужасно — косата ми висеше на фъндъци, лицето ми беше мръсно, а изражението ми — пиянски сантиментално. Ухилих се на себе си без причина, после се замислих коя в действителност съм аз, но ме обзе чувството, че съм на крачка от лудостта, затова побързах да извърна очи от огледалото и се опитах да насоча размишленията си в друга посока.
Огледах стаята на госпожица Марси. Колко интересно — всичките й лични вещи са много малки! Картините, окачени по стените, всъщност са пощенски картички с напечатани върху тях репродукции на майсторите от Старата школа.
Госпожицата има колекция от метални фигурки на животни, размерът на всяка от които не надвишава три сантиметра, колекция от миниатюрни дървени обувчици и шарени кутийки, големи колкото да поберат няколко пощенски марки. Онова, което прави всичките тези неща да изглеждат дори по-малки, отколкото бяха в действителност, е големината на стаята. Тя е огромна, а и мебелите на госпожа Джейкс са големи и масивни.
Докато оглеждах микроскопичните канички от девънски порцелан, наредени върху полицата на камината (пет на брой, с по едно диво цвете във всяка), усетих, че въодушевлението ми, причинено от шери брендито, помръква — може би това се дължеше на факта, че вятърът внезапно изфуча в комина и една студена въздушна струя ме прониза. Увих се в покривката на леглото и полегнах върху него. Тъкмо заспивах, когато госпожица Марси се прибра за обяд.
— О, бедното дете! — извика тя, спусна се към мен и сложи хладната си длан на челото ми. — Чудя се дали да не ти измеря температурата?
Уверих я, че ми няма нищо, а съм зачервена не от друго, а от изпития алкохол.
Тя се изкикоти, примигна объркано, после рече:
— Ама наистина ли?
Изведнъж се почувствах ужасно уморена от живота, а също и стара в сравнение с госпожица Марси. Тя ми донесе роклята и кана с гореща вода. Стана ми по-добре, след като се измих, макар тежкият воденичен камък да продължаваше да притиска гърдите ми.
— Трябва да се прибирам — казах. — Вече съм закъсняла с обяда на татко.
— О, баща ти е отново в Скотни — осведоми ме госпожица Марси. — Там го хранят с прекрасни крехки пържоли. — Научила това от госпожа Джейкс, която го била чула от месаря, който пък го бил чул от готвачката в Скотни. — Така че можеш да останеш и да обядваш с мен. Госпожа Джейкс ще изпрати достатъчно храна, ще има и за двете ни.