Храната на госпожица Марси пристига на табли направо от кухнята, но тя разполага със специални лакомства, които държи в големия махагонов шкаф в единия ъгъл на стаята.
— Обичам да си хапвам от тези нещица през нощта — довери ми тя, докато изваждаше кутия с бисквити. — Винаги се събуждам около два часа след полунощ и тогава непременно трябва да сложа нещо в устата си.
Представих си я — легнала в огромното меко легло, загледана в озарения от лунна светлина квадратен прозорец и гризяща бисквита.
— Дълго ли оставате будна? — попитах.
— О, около четвърт час. Когато чуя часовника да отмерва два и четвърт, си казвам, че трябва да бъда добро момиче и да заспя отново. Обикновено си измислям по някоя приятна малка историйка, докато заспивам.
— Като каква например?
— О, не става дума за истински истории, разбира се. Понякога се опитвам да си представя какво става по нататък с героите от някоя книга — искам да кажа, след като съм стигнала вече до края. Или пък мисля за интересните хора, които познавам — милата Роуз, пазаруваща из Лондон, Стивън, позиращ пред добрата госпожа Фокскотън.
— А не ви ли се случва да си измисляте истории за самата себе си?
Тя ме погледна удивено.
— Знаеш ли, не мисля, че някога съм го правила. Може би защото не се намирам за особено интересна.
На вратата се почука и госпожица Марси стана да внесе таблите с храната. Госпожа Джейкс ни беше изпратила задушено месо и ябълков пай.
— О, много добре! — възкликна госпожица Марси, щом видя яденето. — Задушеното действа особено успокояващо в дъждовни дни като днешния.
Щом седнахме да се храним, подхвърлих, че е рядкост да срещнеш човек, който да не намира себе си за интересен.
— Ама никога ли не сте се занимавали със себе си в своите фантазии, госпожице Марси? — настоях.
Тя налапа една огромна хапка и замислено задъвка.
— Може би съм го правила, но е било много отдавна — отвърна след известно време. — Когато съм била малко момиченце. Скъпата ми майчица винаги ми повтаряше, че съм била изключително егоцентрична и недоволна.
— Е, сега със сигурност не сте такава, госпожице Марси. Какво ви е променило?
— Бог ми изпрати истинско изпитание, скъпа. — После ми разказа, че двамата й родители починали един след друг в рамките на един месец, тогава била едва седемнайсетгодишна. Каза, че се чувствала ужасно. — О, скъпа! Не вярвах, че слънцето ще заблести отново! Един ден местният свещеник ме помоли да придружа група деца, които отиваха на лагер в планината. И знаеш ли? Стана истинско чудо! Мисля, че именно по онова време започнах да намирам другите за по-интересни от мен.
— На мен едва ли би ми подействало така — рекох. — Искам да кажа, ако някога се почувствам нещастна…
Тя ме увери, че рано или късно ефектът и върху мен щял да бъде същият, после ме попита много ли ми липсва Роуз. Забелязах, че ме гледа втренчено, очаквайки отговора, затова отвърнах:
— О, да! — И заприказвах за новите дрехи на сестра си и за това колко се радвам за нея, докато не чухме детски гласове под прозореца: децата се връщаха в училището след обедната си почивка. Тогава госпожица Марси скокна, извади малка кутийка и напудри носа си в снежнобяло.
— Днес следобед имаме пеене — уведоми ме тя. — Винаги очакват с нетърпение часовете по музика.
Спомних си за пеенето на децата през онзи прекрасен майски ден и за Саймън — толкова мил и засрамен, когато се беше изправил да изнася реч пред учениците. О, прелестно време — тогава още не беше направил предложение на сестра ми!
Слязохме в кръчмата и аз благодарих на госпожа Джейкс за всичко, включително и задето се бе съгласила да ми продаде шери бренди на вересия. (Струва цял шилинг, и то след намалението! Пиенето наистина разорява хората!) Дъждът беше престанал, но навън продължаваше да е сиво и студено.
— Надявам се, че до събота ще се проясни — каза госпожица Марси, — защото тогава смятам да заведа децата на пикник. Дали би намерила време да ми помогнеш, скъпа? Ти измисляш такива хубави игри!
— Страхувам се, че съм доста заета, натрупала ми се е работа покрай замъка — отвърнах бързо.
Хлапетата пищяха из двора на училището и бях сигурна, че не бих могла да понеса подобно нещо в рамките на цял следобед.
— Колко съм несъобразителна! — възкликна госпожица Марси. — Ама разбира се, трябва наистина да ти е натоварено, особено в края на седмицата. Тогава, освен баща ти вкъщи са и двете момчета, трябва да се грижиш за тях. Но може би ти остава малко свободно време през дългите вечери? Някои от старците в селото обожават да им се чете на глас.