— Няма нищо — извиках отново, — взех си каквото ми трябваше.
Точно в този момент вратата се захлопна и двамата с него се озовахме на тъмно. Единственото светло петно беше бледият правоъгълник на прозореца. Тръгнах наслуки през кухнята и се блъснах в масата. Тогава той хвана ръката ми и ме поведе към стълбището.
— Вече мога да се оправя и сама — заявих уверено.
Бяхме близо до прозореца и лунната светлина падаше върху лицата ни.
Стивън продължи да стиска дланта ми в своята.
— Искам да ви помоля за нещо, госпожице Касандра — промълви той. — Ако някога сте гладна, ще ми се да го знам… Искам да кажа, ако някога няма какво да ядете…
Най-вероятно бих отвърнала веднага, че точно в настоящия момент умирам от глад, ако не бях забелязала колко напрегнат и дрезгав е гласът му.
— Е, винаги има по нещо, което не е наред, нали така? — казах вместо това. — Разбира се, много по-добре щеше да е, ако имахме купища вкусна храна, но смятам, че и така получавам достатъчно. Откъде този внезапен интерес?
Стивън ми обясни, че е лежал буден в леглото, разсъждавал по този въпрос и мисълта, че мога да съм гладна, му се струва непоносима.
— Ако някога това се случи, кажете ми — настоя той. — Ще намеря начин да оправя нещата.
Горещо му благодарих, не забравяйки да вметна, че е повече от достатъчно, задето се кани да ни дава бъдещата си заплата.
— Да, това ще помогне донякъде — кимна Стивън, — но ако не поемате достатъчно храна, само ми кажете. Лека нощ, госпожице Касандра.
Докато се качвах по стълбите, изпитах задоволство, че не съм му признала колко отчайващо гладна бях, защото Стивън като нищо би откраднал нещо за ядене, за да ме нахрани. Мисълта за това бе ужасна, но и странно успокояваща.
Татко идва откъм къщичката на вратаря. Не му личи да е засегнат по някакъв начин от случилото се по-рано. Каза ми, че е оставил последните четири глави от книгата, за да си ги прочете в леглото.
— Към края се налага да напрегна цялата сила на ума си — добави той.
Топаз ми изглежда твърде депресирана напоследък.
Роуз лежеше на тъмно, защото Томас я бе помолил да му услужи със свещта си, за да си допише домашното. Сестра ми твърди, че няма нищо против, тъй като историята в книгата, която госпожица Марси й бе дала, се оказала толкова красива, че чак трудна за понасяне.
Запалих остатъка от моята свещ и затъкнах разтопената восъчна маса в свещника. Трябва да пиша почти легнала, защото иначе светлината не ми стига. Тъкмо се канех да продължа с ниженето на редовете си, когато Роуз се надигна и оглеждайки се наоколо, за да се увери, че съм затворила вратата на нашата стая, каза:
— Какво ти мина през ума, когато госпожица Марси спомена, че Скотни Хол отново отваря врати? Аз лично си спомних за началото на „Гордост и предразсъдъци“, където мисис Бенет възкликва: „Най-сетне се намери някой, който да се настани в Недърфийлд Парк!“. После мистър Бенет отива да посети новия богат наемател.
— Само че мистър Бенет не е дължал пари за неплатени наеми на въпросния богаташ — отбелязах.
— Татко и без това няма да отиде! О, как ми се иска да съм героиня от някой роман на Джейн Остин!
Аз пък рекох, че по-скоро предпочитам да съм героиня от роман на Шарлот Бронте.
— Кое според теб е по-добре — Джейн с леко влияние от Шарлот или обратното?
Обожавам разговори от този род, но нямах търпение да се върна към дневника си, затова кратко отвърнах:
— По петдесет процента от двете би било идеалният вариант. — След което решително започнах да пиша.
Вече е почти полунощ. Самата аз се чувствам като втора Шарлот Бронте, опитваща се да пиша на трепкащата светлина на догаряща свещ с вкочанели от студ ръце. Как ми се иска Стивън да не беше повдигал въпроса за храната — откакто стана дума за това, изпитвам още по-силен глад, което е странно, защото все пак ядох яйце преди по-малко от шест часа. Мили Боже! Едва сега ми хрумна, че след като Стивън не е можел да заспи и се е тревожил за мен, то той самият сигурно също е бил гладен! Ама какво домакинство сме само!
Чудя се дали, ако забода няколко кибритени клечки в разтопения восък, ще успея да поддържам светлината още известно време.
Никакъв ефект от последното ми хрумване — все едно да се опитваш да пишеш на светлината на фосфоресциращи червеи. Добре че луната си е проправила път сред облаците и сега лъчите й проникват в стаята ни — достатъчно са силни, за да виждам. Колко е вълнуващо да пишеш на лунна светлина!