Онемях от удивление. Нито Роуз, нито аз някога сме си падали по този вид дейности, пък и, честно казано, не вярвам, че селяните искат някой да ги занимава с подобни неща. Изглежда, госпожица Марси забеляза изражението на лицето ми, защото тутакси рече:
— О, това бе просто идея, нищо повече. Помислих си, че може да те разведри, ако животът ти се струва скучен без Роуз.
— Всъщност изобщо не ми е скучно — отвърнах. Бог ми е свидетел, че наистина не бих нарекла „скучно“ дълбокото отчаяние, в което бях изпаднала. Милата госпожица Марси нямаше как да знае, че хич не ми е до Роуз! В този момент към нас се спуснаха някакви малчугани — носеха жаба в кутия за обувки. Госпожица Марси се сбогува и тръгна с тях към езерото, за да видят как жабата ще скокне във водата и ще заплува.
Когато се прибрах, замъкът беше напълно пуст — дори Ейб и Елоиз бяха излезли нанякъде. Усетих вина, задето не бях се върнала навреме, за да ги нахраня. Излязох на двора и започнах да ги викам, но те не се появиха. Почувствах се по-самотна от всякога и много, много тъжна. Накъдето и да се обърнех, виждах потискаща сивота: в защитния ров течеше сива вода, крепостните стени извисяваха сива снага, небето бе ниско надвиснало — мрачно и сиво. Даже пшеницата, която по това време на годината ставаше златистозелена, сега изглеждаше безцветна.
Седнах на пейката до прозореца и се загледах тъпо в госпожица Блосъм. Изведнъж гласът й проряза съзнанието ми:
— Трябва да отидеш на онзи пикник, скъпа моя.
Попитах я наум защо смята така.
— Защото малката госпожица Примигващи очички е права — това ще те разсее от грижите ти. Когато човек прави нещо за другите, това го зарежда с положителна енергия.
— Също като портвайна — отвърнах саркастично.
— Не подхожда на възрастта ти да говориш подобни неща — скастри ме госпожица Блосъм. — Макар да съм готова да призная, че беше комична гледка, докато се втеляваше покрай онова шери бренди. Трябва да ти се признае, че имаш вкус към добрите питиета!
— За съжаление, не мога често да удавям мъката си в пиене — отвърнах. — Прекалено скъпо е. Едно добро почистване на къщата ще има същия ефект, а е далеч по-евтино.
— Също и религията — подметна госпожица Блосъм. — Някои твърдят, че обръщането към Бога е най-добрият начин да намериш успокоение. Ако беше продължила да се опитваш да постигнеш единение с Господ, можеше и да успееш!
Знам, че ще прозвучи странно, но много често ми се случва да казвам чрез устата на госпожица Блосъм неща, които не съм подозирала, че знам. Когато тя заговори за приближаването ми до религията, осъзнах, че всъщност е много права. Дали бях станала вярваща? Е, промяната в мен не бе чак толкова драстична — може би просто бях станала малко по-благосклонна към религията, това е. Осъзнах и смисъла на сравнението, което викарият беше направил между религията и изкуството — превръщането на скръбта в красота наистина би могло да помогне на човек да се излекува от тъгата си — точно както едно произведение на изкуството може да представи нещо тъжно в красива светлина.
Помислих си, че тайната е в жертвоготовността. Човек трябваше да е готов да пожертва нещо в името на изкуството. Същото е и с религията — впоследствие жертвата се възнаграждава. Просто се загубваш в нещо, което е извън теб, и така намираш мир и спокойствие. Госпожица Марси бе преодоляла своята скръб със същия способ — само че не се беше обърнала към религията, а към другите хора. Кой подход беше по-добър — на госпожица Марси или на викария? Единствената разлика между тях двамата бе, че тя обича селяните и Бог, а викарият — Бог и селяните. Дали пък аз не бих могла да комбинирам обичта към Бог и към ближния си, без да поставям единия или другия на по-преден план? И исках ли да опитам?
Осъзнах, че отговорът е „да“! О, за момент искрено вярвах, че съм в състояние да го сторя — видях се как редовно ходя на черква, моля се и правя красиви букети за вазите пред олтара. Представих си, че се държа невероятно мило с всички у дома, както и с хората от селото — как разказвам приказки на децата, чета на старците… Щях ли да го върша от сърце, или всичко щеше да е преструвка? Но дори и да започнеше като преструвка, то със сигурност щеше да прерасне в нещо истинско впоследствие, нали? А може би вече беше реалност — защото дори само мисълта за това бе повдигнала тежестта от сърцето ми и я бе захвърлила надалеч. Макар все още да продължавах да виждам мъката си, бях престанала да я чувствам.
Изведнъж се случи нещо изключително странно: представих си новия път, водещ към Кингс Крипт, оживената централна улица на града, малките тесни улички, които са истински ад за шофьорите, но поразяват с красотата си. Осъзнах, че и викарият, и госпожица Марси бяха успели да избягат от страданието, което поваля повечето хора: той — с помощта на своята религия, тя — чрез грижите си за другите. Разбрах и още нещо: че когато човек страда, има опасност да пропусне ужасно много, може би целия си живот! Дали госпожица Марси изглеждаше толкова млада за възрастта си, защото бе намерила своя начин да преодолее страданието? Дали заради това викарият, въпреки начетеността си, изглеждаше като голямо розовобузесто бебе? И двамата бяха стигнали до своите си отговори.