— Не искам да пропусна нищо! — казах на глас и тъгата ме връхлетя отново като отприщен бент. Опитах се да отворя сърцето си за нея, да я приема като неизменно стъпало от натрупването на личен опит и усетих, че вече ми е по-лесно да я понеса. Почти веднага обаче се почувствах много зле — едновременно физически и психически. Всичко ме заболя — главата, сърцето, ребрата, раменете и гърдите, дори ръцете. Изпитах такава силна необходимост да получа успокоение от някого, че отидох до госпожица Блосъм и положих глава на гръдта й — представих си, че е мека и топла под тъмносинята сатенена блуза, и я чух да казва:
— Точно така, пиленцето ми — изживей живота си, не го заобикаляй.
Тогава в главата ми прозвуча друг глас — горчив и саркастичен: „Прекалено ниско си паднала, момичето ми, за да прегръщаш този шивашки манекен. Не си ли малко големичка за тази глупост с госпожица Блосъм?“
За пръв път се опитах да си спомня как всъщност си бях „измислила“ госпожица Блосъм. Дали първообразът й не беше някоя прислужница от дома на леля Милисънт? Или я бях взела от някоя книга? Внезапно я видях по-ясно от когато и да било — бе застанала зад бара на една стара кръчма в Лондон, беше ме погледнала мило, после бе наметнала късо палтенце от тюленова кожа на раменете си, над тъмносинята си сатенена блуза, беше изгасила лампите в кръчмата и бе изчезнала в нощта, заключвайки вратата зад себе си. В следващата секунда гръдта й стана твърда като дърво и аз усетих мирис на прах и старо лепило. Разбрах, че госпожица Блосъм си е отишла завинаги.
Добре че Елоиз се появи точно в този момент, иначе щях да се съдера от плач и нямаше да успея да се съвзема преди вечерята. Човек не може да изплаква мъката си пред Елоиз — вярно, че тя доста съчувствено помахва с опашка, но обикновено изглежда засрамена от държането ти и бърза да се оттегли. Освен това трябваше да стана и да й дам да яде.
След тази случка не мога да погледна госпожица Блосъм. Не само защото вече не е нищо повече от един най-обикновен шивашки манекен, но и защото ми навява мисли за трупа на шивашки манекен.
Религия, работа за благото на околните, едно силно питие, но има и друг начин за бягство, далеч по-страшен от напиването! Опитах го преди седмица, на рождения си ден.
Когато се събудих през онази сутрин, слънцето грееше за пръв път от четиринайсет дни насам. Едва бях осъзнала този факт, когато пред вратата на спалнята ми се разнесе музика. Скочих от кревата и се спуснах навън — на пода стоеше портативен радиоприемник, към който бе прикрепена поздравителна картичка: „С най-добри пожелания! От Стивън“. Значи за това спестявал! Заради това се беше съгласил да застане пред апарата на Леда Фокскотън!
— Стивън! Стивън! — извиках.
— Отиде на работа по-рано — изкрещя ми Томас откъм хола. — Мисля, че се страхуваше да не го засрамиш, като се втурнеш да му благодариш. Много хубаво радио, между другото. Бързо се обличай и слизай долу — ще слушаме музика, докато закусваме.
Брат ми дойде и взе транзистора още преди да съм успяла да завъртя копчето за станциите. Мислех да му извикам веднага да ми го върне, но после си казах: „О, Боже, като че ли има някакво значение!“ Сърцето ми както винаги бе натежало от тъга. Обличайки се, си мислех, че само допреди две седмици и два дни появата на това радио идеше да ме направи неописуемо щастлива, а сега ми беше все тая. После ми хрумна, че бих могла да убия мъката си в музика.
Когато слязох в кухнята, заварих закуската сервирана — Стивън се беше погрижил и за това. Не беше забравил да сложи и ваза с цветя на масата.
— А ето и моя подарък — каза Томас. — Не го опаковах, защото още не съм го довършил.
Подаръкът от брат ми е една книга по астрономия, от която той много се интересува. Доволна бях, че е избрал нещо, което самият той иска да има, защото, макар напоследък да разполага с джобни пари, ще мине доста време, докато бъде компенсиран за годините, през които не е имал нито пени в джоба си.