После дойде татко. Той, разбира се, бе забравил, че имам рожден ден.
— Но Топаз със сигурност ще си спомни — безгрижно рече той. — И ще ти изпрати подарък от името на двама ни. — Обзе го ужас, когато видя радиото — смята, че липсата на такъв уред е едно от малките удоволствия, съпровождащи бедността. Но по време на закуската не откъсваше очи от приемника. Онова, което в крайна сметка му хареса в моя подарък, бе, че внася особена атмосфера.
— Дали не би могла да ми го дадеш за час-два? — попита ме татко, когато Томас тръгна на училище. — Тези звуци са невероятни.
Съгласих се. Единственото, което имаше значение за мен, бе дали Саймън ще ми изпрати подарък, или не.
Колетът пристигна в единайсет. В кутията имаше домашен халат от Топаз, едно томче на Шекспир от името на татко (колко находчиво от страна на Топаз! — баща ми мразеше да ми дава назаем книгите си), нощница — истинска коприна! — от Роуз, шест чифта копринени чорапи от госпожа Котън и огромна кутия шоколадови бонбони от Нийл. Саймън не ми изпращаше нищо.
Наистина нищо! Седях и се взирах тъпо в подаръците. Бях смазана от разочарование, когато откъм пътя се чу клаксон на кола. В следващия миг на поляната спря ниска камионетка и шофьорът извади от багажника някакъв сандък. Викнах на баща си да слезе долу и хукнах навън. Двамата с татко заедно вдигнахме капака на сандъка — вътре имаше радиограмофон. О, това беше най-прекрасното нещо, което бях виждала през целия си живот! Затворен, грамофонът прилича на куфарче — дори има дръжка, за която да се носи. Отвън кутията е лъскава и синя на цвят. В комплект с грамофона върви и поставка за плочи. Струваше ми се, че никой никога не е получавал толкова прекрасен подарък за рождения си ден!
В сандъка открих и бележка от Саймън:
„Скъпа Касандра,
Исках да ти изпратя радиограмофон, който да работи с ток, но се сетих, че в замъка нямате електричество. Този апарат работи с батерии, които могат да се зареждат периодично в гаража в Скотни, но фонографът е от старите — трябва да го навиваш, за да върви. И все пак — по-добре, отколкото нищо, нали? Изпращам ти плоча на Дебюси, но не успях да намеря плоча на Бах с мелодията, която ти пуснах онази вечер. Можеш да си вземаш плочи от Скотни, докато решиш каква музика всъщност харесваш, а после ще ми кажеш и аз ще ти купя толкова плочи, колкото пожелаеш.
От магазина ми се заклеха, че ще получиш подаръка точно на рождения си ден — надявам се, че са спазили обещанието си. Много, много най-искрени поздрави от мен. Скоро ще се видим!
Писмото бе написано с молив — очевидно Саймън го бе съчинил в музикалния магазин, така че не можех да очаквам да бъде дълго и лично. Освен това накрая бе написал „с обич“ — можеше просто да сложи едно „твой“ или нещо подобно. Аз, разбира се, знаех, че обичта му не беше от същия вид като моята, но и това ми бе достатъчно.
Препрочитах редовете отново и отново, а през това време баща ми изтръгваше вбесяващо хаотични звуци от радиото.
— О, престани! — изкрещях накрая. — Ще го повредиш.
— Звуковете са като крясъци на загубени души на чайки, не мислиш ли? — попита ме той.
Спуснах се към радиограмофона и го изключих. Във възцарилата се тишина дочувахме музиката, долитаща от стаичката на вратаря — радиото на Стивън свиреше.
— Запитвала ли си се как би се почувствал твоят обожател, като види този скъп подарък? — попита ме баща ми.
В момента единственото, което изпитвах към Стивън, бе омраза, защото присъствието му щеше да убие радостта ми от подаръка на Саймън — е, не изцяло, естествено.
За щастие татко не изчака да му отговоря, а продължи:
— Това радио е доста по-силно. Ще ми го дадеш ли назаем?
— Не! — изкрещях толкова високо, че той се втренчи изумено в мен. — Искам да изпробвам грамофона — добавих с по-нормален тон.
Татко внезапно се усмихна и изхъмка:
— Хм, хм. — Звучеше почти бащински. После взе грамофона, внесе го вътре и ме остави насаме с него. Започнах да вадя плочите от обвивките им и да ги превъртам отново и отново. Освен албума на Дебюси Саймън беше купил прелюдии и фуги от Бах.
Ала не беше ми изпратил плочата с мелодията „Любовникът“.
Мина малко време и по-добрата ми половинка взе връх. Цял следобед се притеснявах как да не нараня чувствата на Стивън. Сложих радиото му на масата в кухнята и го надух до дупка, когато наближи време той да се прибира от работа. Щом Стивън се върна, аз се спуснах към него и го засипах с благодарности за прекрасния подарък — не мисля, че някога съм го виждала толкова доволен, както онази вечер. По време на обяда бях попитала татко дали няма да е по-добре да скрия радиограмофона някъде за ден-два, но той предположи, че това може да нарани Стивън дори повече.