— Не ми позволявай, недей! — извика, после ме отблъсна от себе си толкова силно, че за малко да падна. Препънах се, но успях да запазя равновесие. Усетих, че ме обзема див ужас. Хукнах обратно през гората.
— Не се притеснявай, не бягам подире ти! — извика Стивън, но аз продължавах да тичам, преплитайки крака и закривайки лицето си с длани.
Влетях в кухнята и се втурнах нагоре по стълбите — исках час по-скоро да се затворя в стаята си и да остана сама, но се подхлъзнах и паднах. Прониза ме остра болка в коляното. Отпуснах се върху стъпалата и горчиво заридах. Най-гадното от всичко бе, че през цялото време, докато лежах там, се надявах Стивън да дойде и да види в какво ужасно състояние се намирах — макар че все още не мога да си обясня защо.
Не след дълго той наистина се появи. Застана на прага на кухнята и рече:
— Касандра, моля те, не плачи! Нямах намерение да влизам, но като те чух… Моля те, моля те, спри!
Аз обаче не преставах. Стивън приближи до стълбището.
— Всичко е наред, наистина — продължи той. — Няма нищо лошо в това, че се обичаме.
Извърнах разкривеното си от плач лице към него и изкрещях:
— Аз не те обичам. Мразя те!
Едва тогава забелязах изражението в очите му и разбрах колко наранен бе той. До този момент не бях мислила за нищо друго, освен за своето собствено нещастие.
— Не, чакай, не исках да кажа това, но… — запелтечих. — О, никога няма да успея да ти го обясня.
При тези думи се спуснах към стаята си и заключих двете врати зад гърба си. Бях готова да се хвърля върху леглото и хубавичко да се нарева, когато погледът ми се спря върху подаръка на Саймън, положен върху каменната пейка под прозореца. Свлякох се на колене пред грамофона, отпуснах глава върху лъскавата кутия и я обгърнах с ръце. Как ми се искаше да съм мъртва!
Дойдох на себе си едва когато се стъмни. Запалих свещ и се затътрих към леглото си. Няколко минутки по-късно чух гласа на Стивън откъм коридора:
— Не искам да вляза, само те моля да прочетеш бележката, която съм ти пъхнал под вратата.
Докато вдигах листа от пода, чух шума от отдалечаващите му се стъпки, последван от затръшването на долната врата.
„Скъпа Касандра — започваше писмото, — моля те, не бъди нещастна. Всичко ще се оправи. Просто си много млада. Понякога го забравям, защото си толкова умна. Не мога да ти го обясня, защото ми се струва, че ще се почувстваш дори още по-зле, пък и не знам как да го направя. Но наистина нищо лошо не се е случило. Вината е само моя. Ако мислиш, че можеш да ми простиш, задето така съм те шокирал, моля те, напиши «да» на един лист и го пъхни под вратата ми. Сега излизам и няма да се върна, докато не видя, че прозорецът ти е угаснал, така че няма опасност да ме срещнеш. А утре сутринта ще съм тръгнал за работа още преди да си се събудила. Няма да говорим за това — или поне не скоро. Ти ще ми кажеш, ако решиш, че искаш да го обсъдим. Честно, всичко е наред.
С обич,
Стивън
Целувки, но само когато ги пожелаеш.“
На отделен лист беше написал:
„Може би това ще ти помогне да разбереш. Естествено, то се отнася за по-далечно време, когато вече ще сме женени“, и после беше преписал четири реда от „Философия на любовта“:
„Нищо на света не е само,
и всичко на закон се подчинява,
и смесва се един дух с други —
защо пък не — и моят с твоят?“
Отдолу бе прибавил „Пърси Шели, роден 1792, умрял 1822“, вероятно да не си помисля, че отново е откраднал от поезията на някого.
О, Стивън, много добре знам защо преписваше от творбите на известните поети! Аз самата копнея да изразя любовта си към Саймън, но думите все не ми достигат!
Написах ДА й пъхнах отговора си под вратата на стаичката му. Не можех да постъпя другояче, а освен това наистина му прощавах. Този отговор обаче щеше да го накара да продължи да вярва в една лъжа — че съм се разплакала, защото той ме е шокирал с държането си. От този ден не сме оставали сами дори за секунда. Разговаряме естествено за пред останалите, но аз никога не го поглеждам в лицето. Предполагам, че Стивън го отдава на вродената ми срамежливост.
Разбира се, най-добре щеше да е да му кажа, че между нас двамата нищо не би могло да се случи, но не можех да го нараня. Пък и едва ли бих успяла да го убедя, че говоря истината, освен ако не обясня, че съм влюбена в друг — защото, докато той ме прегръщаше и целуваше в горичката, аз наистина се държах така, сякаш го исках. О, защо го бях провокирала? Защото точно това бях направила. Защо, защо? Та цялото ми същество копнееше за Саймън! Може би щях да успея да разбера мотивите си, ако престанех да се мразя толкова.