Сигурна съм в едно: не беше честно да го подмамвам в горичката — нито спрямо него, нито спрямо мен самата. Вярно, че и съжалението, което изпитвах към него, ме бе подтикнало до известна степен, но това не беше оправдание. И само благодарение на здравия разум на Стивън нещата не взеха по-лош обрат.
Бях съгрешила. О, Господи, каква огромна грешка! Но едва ли щях да го сметна за грешка, ако на мястото на Стивън беше Саймън. Докато разменях местата им, все повече и повече осъзнавах, че съм опетнила спомена за целувката на Саймън. О, как щях да посрещна бъдещето? Щях да бъда шаферка на сватбата на Роуз, година след година щях да я гледам как живее със Саймън в Скотни и как той я боготвори. Как щях да успявам да прикривам чувствата си, когато ги видех заедно?
Само да можех да се махна! Но единственото нещо, заради което си струваше да живея, бе да виждам Саймън!
Веднъж бях писала, че не завиждам на Роуз, задето ще се омъжва, че щастливият брак със сигурност е нещо много скучно. Господи, каква глупачка съм била!
Татко се задава с велосипеда си по алеята — прибира се от Скотни. Момчетата също ще се върнат всеки момент. Трябва да сляза долу и да направя чай. Колко странно се чувствам да се върна към настоящето, след като съм прекарала цял ден в компанията на този дневник!
Усещам, че ме обзема желание да плача. Ще изтичам към могилата — ще се смея и ще пея, докато не прогоня меланхолията.
Девет часът, писано в леглото.
Нещо се случи! Знам, че не бива да започвам да храня надежди, опирайки се на такава несигурна основа, но не мога да се сдържа да не го правя.
Докато пиехме чая, пристигна телеграма от Леда Фокскотън. Беше за Стивън — викаше го в Лондон в края на следващата седмица, затова той отиде до фермата, за да попита дали ще го освободят от работа в събота. Щом излезе, изключих транзистора му и се качих в стаята си, за да пусна радиограмофона на Саймън. Томас също дойде и ме помоли да чуе плочата на Бах — брат ми много харесва токатите и прелюдиите му. Легнахме по леглата и се унесохме в музиката. Напоследък ми се струва, че Томас се държи по-зряло и интелигентно отпреди. Той винаги е бил отличен ученик, но доскоро никога не съм си и помисляла, че може да е интересен събеседник. Е, признавам, че брат ми приятно ме изненадва. Вероятно помъдряването му се дължи на добрата храна, която приема от известно време насам.
След като плочата на Бах свърши, Томас каза:
— Спомняш ли си вечерта, в която Роуз се покатери нависоко, за да си пожелае нещо от каменната глава?
Попитах го какво го е накарало да се сети за това.
— Предполагам, че грамофонът на Саймън — той също е една от промените, които Котънови внесоха в нашия живот с появата си. До този момент не бях се сещал, че Роуз бе готова да продаде дори душата си на дявола: тя тъкмо казваше това, когато двамата Котънови пристигнаха в замъка.
Загледах го втренчено.
— Но Роуз не се продава — тя е влюбена в Саймън. Сама ми го каза, а много добре знаеш, че сестра ни никога не лъже.
— Така е — кимна Томас. — В такъв случай сигурно е успяла да се самозаблуждава за известно време, защото аз съм сигурен, че тя не го обича. Пък и е възможно най-неподходящата жена за Саймън.
— Но откъде знаеш, че не е влюбена в него?
— Първо, тя почти не споменава името му. Сестрата на Хари е влюбена и не спира да говори за годеника си. Двамата с Хари се хванахме на бас миналата седмица, когато останах на гости у тях. Тя спомена името му петдесет и един пъти — преброихме ги.
— Глупости — отвърнах. — Роуз по принцип си е въздържана.
— Въздържана? Роуз? Как не! Ако наистина си пада по нещо, не спира да говори за него! Знаеш ли, че в писмото, което получих от нея, нито веднъж не се споменава името на Саймън?
— Кога си получил писмо от сестра ни? Ще може ли да го видя? — попитах.
Брат ми каза, че преди няколко дни срещнал пощальона на пътя и той му дал писмото.
— Не ти го показах, защото Роуз така ме помоли — по много глупава причина, между другото, така че не виждам защо да не ти дам да го прочетеш, наистина. Чакай, ей сега ще го донеса.
Беше много особено писмо — и в него наистина нямаше нито дума за Саймън, но Роуз не говореше и за никой друг, дори не и за себе си. Представляваше просто един дълъг списък с нещата, които са й били купени, и цената на всяко едно от тях. Накрая сестра ни беше написала: