„Предпочитам да не показваш това писмо на Касандра, защото ми е неудобно, че аз имам толкова много прекрасни дрехи, а тя — толкова малко. Ти няма да ми завиждаш, защото не си момиче, а на мен така ми се искаше да споделя с някого за всичко това!“
— Бас държа, че знам защо е направила този списък — подхвърли Томас. — Иска да убеди сама себе си, че си струва да се омъжи за пари. 0, аз лично не бих се притеснил от този факт — както знаеш, жените се омъжват главно по сметка. Както и да е, за нас това е Божия благодат, макар за Роуз да е по-скоро наказание от дявола.
— Ами за Саймън какво ще кажеш? — попитах.
— Саймън? О, той е безнадежден случай. Спомняш ли си последното ни посещение в Скотни — точно преди всички да заминат за Лондон? Той спомена името на Роуз четирийсет и два пъти, докато ме развеждаше из конюшните — преброих. На конете сигурно им се доповръща от сестра ни.
Възразих, че той няма никакви реални доказателства за безразличието на Роуз, но в сърцето ми се надигна дива радост. Наистина беше странно, че не споменаваше Саймън в писмото си! Ако си влюбен в някого, искаш да пишеш за него, нали? Господи, та аз не спирам да драскам името на Саймън дори върху отпадъчната хартия! След като Томас се оттегли в стаята си, за да се залови с домашните си, аз извадих писмото, което Роуз ми беше изпратила, и го препрочетох. Първоначално надеждите ми бяха напълно попарени — какво по-красноречиво доказателство от следните думи: „Колко е хубаво, че освен всичко друго съм и влюбена в Саймън?“ Ами ако наистина си беше внушила? Ако наистина се самозаблуждаваше, както твърдеше Томас? Толкова малко от писмото й е посветено на бъдещия й съпруг! Освен това общият тон е тъжен — Роуз ми пишеше за самотата, която я обземаше, за необходимостта да се затваря в банята, докато настроението й се повиши. Господи, ако Саймън беше мой, дори за секунда нямаше да се почувствам самотна!
Лежах в леглото и се опитвах да си представя какво писмо бих написала аз до сестра си, ако бях на нейно място. Едва ли щях да разголя най-съкровените кътчета на душата си, но знам, че щях да й кажа кои от моите рокли се харесват най-много на Саймън, какво си мисли той за поредното театрално представление, което сме посетили…
Сигурна съм, че той щеше да е най-важното нещо в писмото ми.
Дали не си внушавам? Дали не съм започнала да вярвам в това, в което ми се щеше да вярвам? Дори Роуз да не го обича, Саймън е лудо влюбен в нея — и това ми е ясно. Но ако тя се откаже от него, той може би…
О, колко е горещо в тази стая! Не смея да отворя прозореца — Елоиз като нищо ще скочи през него. Отвън я чака един пес от Фор Стоунс. Елоиз, скъпа, той е напълно неподходящ за теб! Дали не си е тръгнал… Не, още е тук и обикаля около замъка. Виждам и още едно куче… Втори ухажор. Не че Елоиз възразява — напротив, изглежда ужасно доволна…
Току-що реших какво ще направя! По някакъв начин трябваше да разбера истината. Ако Роуз наистина обича Саймън, ще се оттегля с достойнство и никога няма да се опитам да й го отнема — дори в мислите си. Ще се скрия някъде — може би в колеж или кой знае къде… Но първо трябва да знам истината. Трябва да се видя със сестра си.
В събота заминавам със Стивън за Лондон!
Четиринайсета глава
Върнах се. Посещението ми в Лондон не беше за добро.
Вече нищо няма да е същото между Роуз и мен.
През цялото време, докато двамата със Стивън въртяхме педалите на велосипедите си към гарата вчера сутринта, си представях последното си пътуване до столицата, когато и сестра ми беше с мен. Хванах се, че разговарям наум с нея — с Роуз, която познавах от онова време, дори я питах какво да кажа на новата Роуз, с която ми предстоеше да се срещна — новата Роуз, с гардероб за хиляда лири, ми изглеждаше напълно различна от другата, облечена в омалял бял костюм, кръстосваща оживените лондонски улици. Колко свежо изглеждаше всичко наоколо през онази ярка априлска сутрин! И сега полята бяха зелени, но липсваше надеждата за ново начало. Слънцето печеше безмилостно, но аз се радвах, че е дошъл краят на лошото време.
Докато стояхме на гарата в очакване на влака, при нас запъхтяна пристигна Елоиз — беше се отскубнала от Томас и ни бе последвала. Не ни се щеше да я оставяме на платформата — веднъж беше избягала и накрая се бе озовала в полицейския участък в Кингс Крипт. Стивън й купи билет, а началникът на гарата ни даде една връвчица, за да я вържем, и така Елоиз се качи с нас във влака. Държа се много прилично, като изключим един малък инцидент в лондонския влак — измъкна парчето кейк от ръцете на едно момче. Аз замазах положението, като побързах да благодаря на детето, че е дало парчето си на кучето ми, и то наистина ми повярва, че точно такова е било намерението му.