Огледах се в огромното огледало на тоалетката. Странно какво огромно значение има обстановката за цялостния вид на някого! Предния ден бях изпрала и изгладила роклята си и наистина си мислех, че е перфектна. Но в стаята на Роуз най-хубавата ми дреха изглеждаше евтина и обикновена. А лежането върху леглото не й се беше отразило особено добре. Аз обаче не исках да се събличам и да я давам на прислужницата за гладене — бельото ми беше толкова старо и изпокъсано, че ме бе срам да се покажа по него, затова благодарих любезно и отказах.
Навън беше топло. Седнах под сянката на едно дърво в Хайд Парк и си помислих, че за първи път съм сама в Лондон. Когато чух някакъв часовник да отмерва един и четвърт, станах и тръгнах към Оксфорд Стрийт. Хванах едно такси и двете с Елоиз потеглихме.
Никога преди не бях ходила до Сейнт Джонс Ууд — забележително място с тихи улици и уединени къщи, повечето от които в старинен стил. На този фон яркочервената входна врата на Фокскотънови въздействаше шокиращо.
Отвори ми Обри Фокскотън.
— Леда още е заета — каза той с красивия си чувствен глас.
На дневна светлина издълженото му лице изглеждаше дори още по-сиво, отколкото през онази първа вечер в Скотни Хол. Той е ненатрапващ се с вида си човек, но изключителната му елегантност го прави запомнящ се.
Елоиз се заумилква около него, но той само й махна с ръка и рече:
— Комично създание!
Предложи ми шери и поведе любезен разговор, ала аз имах чувството, че сякаш не забелязва присъствието ми. Чак когато удари два часът, Обри се надигна и ми каза, че е време да измъкнем останалите от дупката им.
Прекосихме задния двор и се озовахме пред ниска постройка, която, изглежда, навремето е била конюшня. Влязохме вътре и пред погледите ни се изпречи голяма черна завеса. В дъното на фоайето се виеше тясно стълбище.
— Качи се горе — прошепна ми Обри — и гледай да не вдигаш шум, защото може да се окаже, че моментът е психологически.
Горе стълбището завършваше с галерия, от която се откриваше добър изглед надолу към студиото. Осветлението беше брилянтно — лъчите на всички прожектори падаха върху една платформа в дъното, а там стоеше Стивън, облечен в древногръцка туника. Зад гърба му бе опънато платно, изобразяващо разрушен замък. Изглеждаше прекрасен. Не виждах Леда Фокскотън, но чувах гласа й:
— Устните ти са прекалено стиснати. Прокарай език по тях, за да ги навлажниш, и повдигни леко поглед нагоре.
Стивън се подчини и след миг цялото му лице пламна.
— Какво, по дяволите… — започна Леда Фокскотън, после разбра, че моделът й е видял някого в галерията, и надникна, за да види кой е натрапникът. — Е, това е — отбеляза тя. Вече няма да успея да го накарам да направи каквото и да било. Цяла сутрин се държи като подплашен заек — предполагам, че е заради туниката. Върви да се преоблечеш, Стивън.
Беше облечена изцяло в черно — черни панталони, черна риза, изглеждаше потна и мазна, но същевременно видът й бе на човек, който здраво се е хванал за работа. От това неприятното впечатление, което ми бе направила в Скотни, малко отслабна.
Докато чакахме Стивън, аз я помолих да ми покаже творбите си и тя ме въведе в съседното помещение. Беше обзаведено като всекидневна — дълги дивани опасваха стените, а върху тях бяха нахвърляни купища възглавнички. Преобладаващите цветове бяха черно и бяло. На едната стена бяха закачени увеличени снимки, правени от нея — включително на някакъв внушителен гол негър, надвишаващ нормалните размери. Тази снимка започваше от пода, стигаше чак до тавана и беше ужасяваща.
Имаше и една увеличена фотография на главата на Стивън — поставена в рамка и очакваща да бъде поставена на стената. Полюбувах се на образа му и похвалих майсторството на фотографката.
— Той е единственият ми модел, който е красив, без да изглежда женствен — осведоми ме тя. — Тялото му е също толкова хубаво, колкото и главата. Как бих искала това глупаво дете да се съгласи да се разсъблече пред мен! Така ще мога да сложа снимката му до тази на негъра!
После ми подаде цяло тесте фотографии на Стивън — всичките зашеметяващи. Най-чудното нещо бе, че от всяка една ме гледаше Стивън и едновременно с това някакъв непознат младеж — по-красив, по-силен и по-интелигентен. Никъде не се виждаше онова негово отнесено изражение. Докато обядвахме (върху маса с огледален плот), се запитах дали не съм пропуснала да забележа трансформацията у стария си приятел. Изглежда, той наистина се беше променил. Определено бе станал по-зрял и се държеше свободно в присъствието на Фокскотънови. Въпреки това все още не се беше превърнал сто процента в младежа от фотографиите.