Роуз заспа по гръб и с широко отворена уста. Дори в тази поза тя изглежда красива. Надявам се, че ще сънува чуден сън, в който богат млад мъж й предлага ръката и парите си.
Никак, ама никак не ми се спи. Може да си поприказвам наум с госпожица Блосъм. На фона на окъпания в сребриста светлина прозорец внушителният й бюст изглежда дори още по-огромен. Току-що я попитах дали мисли, че на Роуз и на мен някой път ще ни се случи нещо вълнуващо, и съвсем ясно я чух да ми казва:
— Ами не знам, пиленца, но съм сигурна, че тази твоя сестра може да бъде истинска светска дама, стига да й се даде шанс!
Не мисля, че аз някога бих могла да бъда светска дама.
Като нищо бих продължила с писането през цялата нощ, но ми е все по-трудно да виждам, а е цяло престъпление да хабя така скъпоценната хартия, затова ще трябва да се задоволя с мислене. Размишленията, изглежда, са единственият лукс, който не се заплаща.
Трета глава
Току-що изчетох този дневник от началото до края. Установих, че ми е много лесно да разшифровам стенографските знаци — дори онези, които надрасках снощи на лунна светлина. Количеството на написаното ме изненадва. Понякога една страница може да ми отнеме часове, макар мисълта ми да тече изключително бързо. Но думите, които съм използвала, не са най-подходящите. Нима, докато чете всичко това, някой би могъл да си представи нашата кухня, осветена от пламъка на огъня в камината, или пък кулата Белмот, забила връх в сребристите облаци, или Стивън, който незнайно как успява да изглежда едновременно като благородник и просяк? (Между другото, беше ужасно нечестно от моя страна да отбележа по-преди, че той изглежда малко отнесен.) Когато чета някоя книга, впрягам в действие цялото си въображение, а писането е почти като четенето — и двете ти дават усещане за преживяно. Да преживяваш онова, което четеш, увеличава стократно удоволствието от това занимание, но се съмнявам, че много хора се опитват да го правят.
В момента се намирам в таванската стая, защото Роуз и Топаз са се разприказвали в кухнята. Измъкнали са отнякъде кутия със зелена боя — останала още от времето, когато изпълнявах ролята на елф в една училищна пиеса — и се канят да боядисват някои стари дрехи. Нямам намерение да се превръщам в автор, който може да работи единствено ако се усамоти. В края на краищата Джейн Остин е писала своите романи във всекидневната и когато някой е пристигал на гости, е оставяла писането за по-късно (макар да съм сигурна, че не й е било много приятно да го прави). Но аз още не съм съвсем като любимата ми писателка и онова, което мога да изтърпя, си има граници. Освен това искам да съм на спокойствие, когато описвам замъка. На тавана е ужасно студено, но съм си сложила палтото и вълнените ръкавици. Ейб, нашият красив бледо риж котарак, се е настанил в скута ми и ме топли, докато пиша, положила тетрадката си върху цистерната за вода. Истинското му име е Абелард, за да си върви с Елоиз (едва ли е нужно да казвам, че Топаз ги е кръстила с тези имена), но ние рядко използваме това претенциозно име. Ейб е добър по природа, но не и сантиментален. Жестът, който ми прави този следобед, е наистина рядка проява на внимание от негова страна.
Днес май трябва да започна със заглавието:
Как Се Озовахме В Замъка.
Докато татко беше в затвора, живеехме в един лондонски пансион. Мама не искаше да останем в старата къща в близост до съседа, който имаше склонност да прескача оградата. Когато баща ни излезе на свобода, реши да купи къща в провинцията. По онова време трябва да сме били в нормално финансово състояние, защото „Джейкъб Рестлинг“ се продаваше невероятно добре за книга от нейния тип, а лекциите, които татко изнасяше, докарваха дори повече приходи, отколкото продажбите. Мама пък от своя страна имаше личен доход.
Татко реши, че графство Съфолк е най-подходящо за нас, тъй че много скоро се настанихме в хотела в Кингс Крипт и започнахме да обикаляме района, за да си харесаме къща. Това не беше проблем, защото тогава все още имахме кола: татко и мама сядаха отпред, а Роуз, Томас и аз се настанявахме отзад. Беше невероятно забавно, защото настроението на баща ни неизменно беше добро — Господ ми е свидетел, че тогава изобщо не даваше признаци душата му да е пронизана от стоманено острие. Но определено хранеше предразсъдъци по отношение на съседите. Огледахме множество прекрасни къщи в близките села, но той отхвърли всичките.
Настъпи късна есен — златна и мека. Възхищавах се на обагрените в топли цветове поля и зеленикавите води на езерата. Роуз не обича равнината, но аз винаги съм я харесвала — тя чудесно подчертава безкрайността на небето! Една вечер, когато имаше невероятно красив залез, се загубихме. Мама държеше картата, опъната на коленете си, и не спираше да твърди, че цялата околност се е обърнала с краката нагоре. Когато обаче завъртя картата обратно, всичко си дойде на мястото. Според нейните твърдения имената на населените места бяха онези, които трябваше да се четат обърнато. Двете с Роуз ужасно се смяхме на тази случка — много ни хареса, че сме се изгубили. Татко пък прие объркването на мама с абсолютно спокойствие.