Отвърнах утвърдително и добавих, че всички много ще се гордеем с него.
— Добре тогава… Щом си сигурна…
Докато го гледах как тича обратно към колата, ме заля вълна на гордост — не защото Стивън бе толкова привързан към мен, а защото Леда рано или късно трябваше да го разбере.
Прекарах следобеда в апартамента. Почетох малко — на масичката в хола открих няколко доста сериозни американски списания, не като онези, които госпожица Марси ми беше давала. Но през по-голямата част от времето просто размишлявах. И онова, за което мислех най-вече, беше луксът. До този момент не бях разбрала, че е нещо много повече от простото притежание на красиви и скъпи предмети. Той правеше дори въздухът наоколо различен. Аз също се чувствах различна, докато дишах този въздух: по-спокойна, някак отпусната, все още тъжна, но без онази горчивина, която неизменно съпътстваше тъгата ми. Може би ефектът намалява след време, може би хората, родени в лукс, не го забелязват, но лично за мен този богаташки климат винаги ще довежда до притъпяване на усещанията. Вероятно той отнема блясъка на радостта по същия начин, по който отнема горчивината от тъгата?
И макар да не бих била искрена, казвайки, че съм готова да обърна гръб, ако ми се удаде шансът да се добера до лукса, все пак не мога да се отърся от усещането, че в него има нещо нередно. И сигурно точно това нередно нещо го прави толкова търсен и желан.
В пет часа добрата прислужница донесе изстуден чай и сандвичи с краставица за мен, както и бисквити за Елоиз, макар тя определено да предпочиташе моите филийки. След като си похапнах, легнах на дивана и заспах.
Изведнъж всички се върнаха — стаята се изпълни с присъствието и смеха им. И трите дами бяха облечени в черно — изглежда, всички модерни жени в Лондон носят черно дори и в най-големите жеги. За мен този цвят е неподходящ за такова топло време, но трябва да призная, че Топаз, Роуз и госпожа Котън наистина изглеждаха безупречно в черните си тоалети. Зарадваха се, че ме виждат. Роуз крепко ме прегърна, а после и трите в хор заявиха, че трябва да остана за уикенда. Сестра ми каза, че леглото й е достатъчно голямо за двете ни, а когато възразих с аргумента, че цяла вечер ще се ритаме, тя отвърна:
— Добре, ако трябва, ще спя на пода, но ти ще останеш и толкова!
— Наистина, скъпа — намеси се госпожа Котън, — така ще можем да отидем при шивача в понеделник, за да ти вземат мерки за шаферската рокля.
— О, ако знаех, че си пристигнала, щях да стигна с тичане дотук — възкликна Роуз. — Присъствахме на едно изключително скучно матине.
Тя си вееше с програмата и докато я наблюдавах, си помислих, че само допреди три месеца никое матине на света не би й се сторило скучно.
Топаз също настоя да остана, но веднага след това ме попита дали татко ще се оправи без мен. Трябваше най-подробно да й разкажа каква точно храна съм оставила за него и за Томас, за да я успокоя напълно.
— Ще се обадим до Скотни и ще поръчаме на готвача да им приготви и изпрати ростбиф — подреди нещата госпожа Котън. — Ще имат достатъчно ядене.
После се появи Саймън — дори един поглед към него ми беше достатъчен, за да се почувствам изведнъж неизказано щастлива.
— Разбира се, че трябва да остане — категорично рече той — и да излезе с нас довечера.
Роуз каза, че може да ми даде да облека някоя от нейните рокли.
— Обади се на Нийл, Саймън, и му поръчай да дойде с нас, защото Касандра ще има нужда от партньор за танците. Можеш да си вземеш гореща вана в моята баня, Касандра.
Сестра ми ме прегърна през кръста и ме поведе към спалнята си. Тихият апартамент бе оживял. Чуваше се отваряне и затваряне на врати и прозорци, във въздуха се носеше свеж аромат на зеленина от близкия парк, примесен с миризмата на бензин откъм улицата и на вкусни ястия — по посока на кухнята.
— Вратата на кухнята не бива да стои отворена! — обърна се госпожа Котън към прислужницата. Тонът й беше укорителен.
Докато се къпех, Роуз се обади у Фокскотънови вместо мен — страхувах се, че ако позвъня, отсреща ще вдигне Леда, а на мен не ми се щеше лично да й съобщавам, че в крайна сметка съм променила намерението си и оставам. После се сетих, че ще бъде невъзпитано от моя страна да не се позаинтересувам как е минало интервюто на Стивън, затова извиках на Роуз да не затваря телефона.
— Стивън е в студиото с Леда — извика в отговор сестра ми. — Обри каза, че ще му предаде да ти се обади, когато се завърнат от фотосеанса.
След малко Роуз дойде до вратата на банята и ми съобщи, че Стивън е получил ролята, за която е кандидатствал.
— Обри твърди, че Леда е на седмото небе от щастие — Стивън ще получава по десет лири на ден в продължение най-малко на пет дни. Няма да има реплики, само ще се размотава из някакво пасище със стадо кози и ще представлява някакъв символ или нещо от този род.