В този момент откъм балната зала се зададоха Роуз и Саймън — очевидно търсеха нас.
— Не споменавай за това пред тях, чу ли? — прошепна ми бързо Нийл. — Искам първо да съобщя новината на мама, а после на останалите. Сигурен съм, че майка ми няма да се зарадва особено.
Оркестърът отново засвири. Роуз се обърна към Нийл и мило му каза:
— Ще танцуваш ли с мен?
Сестра ми беше права, като смяташе, че опитите й да се държи приятелски с брата на бъдещия си съпруг са пълно губене на време. За миг ми мина през ума, че Нийл грубо ще й откаже. След кратко напрегнато мълчание обаче той с пресилена любезност каза:
— Добре, щом искаш. — По устните му нямаше дори следа от усмивка. Двамата тръгнаха към балната зала, оставяйки ме сама със Саймън.
Разговорът ни първо беше за Роуз. Саймън се притесняваше, че непрекъснатото обикаляне по ревюта и модни къщи я е изтощило.
— Ще ми се да можехме да се оженим възможно най-бързо и без много шум и веднага да се махнем от Лондон — каза той, — но и тя, и майка ми настояват да изчакаме, докато тоалетите станат готови.
Аз също бях забелязала, че Роуз бе някак вяла и отпусната, вродената й жизненост сякаш я беше напуснала, но Саймън изглеждаше по-уморен и от нея. Лицето му бе по-бледо от обикновено и сякаш не му се говореше. В оня момент изпитах силна нежност към него — така ми се искаше да го накарам да се почувства добре!
След като посветихме много време на Роуз, той промени темата, като ме попита как е баща ми. Обсъдихме вероятността татко да е започнал тайно да пише.
— Държеше се много странно, когато преди няколко седмици отседна в апартамента на Парк Лейн — сподели Саймън. — Майка ми каза, че го видяла да влиза в кухнята и да награбва всички налични готварски книги.
Започна да ме обзема отчаяние, че времето си летеше, а ние двамата не си казвахме нищо съществено, което да мога да съхраня като скъп спомен за в бъдеще. Саймън си беше все така мил и внимателен както винаги, но имах чувството, че дори не забелязва присъствието ми. Щеше ми се да кажа нещо изключително умно или забавно, но мозъкът ми не раждаше нито една интелигентна мисъл. Накрая попитах:
— Смяташ ли, че трябва да прочета Пруст?
Очевидно въпросът ми бе по-скоро развеселяващ, отколкото интелигентен, защото накара Саймън да избухне В смях.
— Е, не бих казал, че е задължително да го прочетеш — рече той, — но би могла да опиташ. Ще ти изпратя някоя негова книга.
После лично му благодарих за подаръка, който ми бе изпратил за рождения ден, а той пък изрече няколко похвали за милото писмо, с което бях изразила благодарността си към неговия жест.
— Надявам се, че често отскачаш до Скотни за плочи — добави.
При тези думи пред погледа ми изплува павилионът в градината зад къщата, осветен от трепкащите светлинки на десетки свещи, и в този момент оркестърът в залата засвири „Любовникът“. Какво жестоко съвпадение! Изчервих се до корените на косата си — никога не бях се чувствала толкова засрамена. Скочих и хукнах към огледалото в дъното на коридора.
— Какво става? — извика Саймън подире ми.
— В окото ми влезе нещо — отвърнах, без да се обръщам назад.
Попита ме дали би могъл да ми помогне, но аз отвърнах, че ще се справя и сама. Извадих носната си кърпичка и започнах да се занимавам с предполагаемата прашинка в окото си до момента, в който лицето ми не възвърна обичайния си цвят. Не вярвам, че Саймън изобщо забеляза какво се е случило. Когато се върнах при него, той рече:
— Нямаш представа как те променя тази рокля. Не съм сигурен дали ми харесва фактът, че растеш. О, май ще трябва да започна да свиквам с това. — Усмихна ми се, а после добави: — Но ти си беше перфектна и преди, откакто те познавам.
Саймън харесваше малкото забавно момиченце, което изпълняваше смешните ритуали в нощта на лятното слънцестоене. През онази вълнуваща нощ той беше целунал точно него. Макар, честно казано, да не съм сигурна, че изобщо някога ще разбера какво го е подтикнало към онази целувка.
Не след дълго разговорът потръгна леко и приятно. Разсмях Саймън с няколко забавни историйки и той се поотпусна — отново бях хлапето, което бе видял за първи път в кухнята на замъка. Опитвах се да имитирам себе си от онова време и не показвах почти нищо от новото си аз. С две думи, държах се много „преднамерено наивно“. Никога, никога преди Саймън не ме беше виждал в такава светлина, но това не го изненадваше — струваше му се естествено. Аз обаче усещах, че някои неща вече никога няма да бъдат същите за мен и не само черната рокля бе тази, която ми бе помогнала да се чувствам пораснала.