С тези думи напуснах апартамента. Все пак успях да се овладея и да затворя входната врата безшумно след себе си.
По едно време дочух тихо скимтене. Елоиз! Напълно бях забравила за нея.
Тръгнахме по тъмните улици. Цялата сцена с Роуз не спираше да се върти в съзнанието ми и аз не виждах къде ходя. Дълго обикаляхме с Елоиз. По едно време дойдох на себе си и се запитах дали не е по-разумно да хвана такси до гарата, вместо да се движа сама из пустите лондонски улици. После изведнъж установих, че съм близо до ресторант „Корнър Хауз“ на площад „Пикадили“ — Топаз бе споменала, че това заведение е отворено денонощно. Имах нужда да си пийна чаша чай, а и Елоиз бе изплезила език от жажда, така че се отбихме вътре.
Чаят ми подейства успокояващо, а в този момент имах нужда точно от успокояване. Бях смазана от умора, мъката по Саймън не ме напускаше, а към всичко това се бе прибавило и притеснението, че се бях държала непростимо със сестра си. Много добре разбирах, че избухването ми не се дължеше на искрена загриженост за щастието на Саймън, а си беше чиста проба ревност. И нима имаше нещо по-нечестно от това — да помогнеш на сестра си да се сгоди, а после да се нахвърлиш отгоре й, задето го е направила? Беше права, че съм я изоставила. Поне можех да се съглася да остана и двете спокойно да обсъдим положението. Плюс това за кой ли път разбрах, че Роуз ме обича повече от всичко на света, както и аз нея — преди да се влюбя в Саймън.
Мислите ми продължаваха да се въртят все около едно и също. Поръчвах си чаша след чаша от чая, а после, когато сервитьорката ме попита дали ще желая още нещо, прегледах менюто и реших да си поръчам агнешки котлет, за да убия още малко време в ресторанта.
„Безнадеждна работа — мъдрувах си наум, — както и да се обърнат нещата, тримата ще бъдем нещастни до края на дните си.“
Котлетът за мен пристигна — беше по-малък, отколкото си го бях представяла. Изядох го, като дъвчех бавно, после посегнах към чантичката си, за да платя сметката. И тогава…
Никога няма да забравя какво изпитах в този момент! Портмонето ми го нямаше! Зарових като луда из багажа си, но знаех, че е безсмислено — защото го бях забравила във вечерната чантичка, която Роуз ми бе заела за танците. Призля ми, но знаех, че не бива да губя самообладание — можех да обясня недоразумението, да дам името и адреса си на управителя и да му предложа някакъв залог… Да, но нямах нищо ценно у себе си — нито часовник, нито някое бижу, палто или шапка, а чантата ми бе стара и протъркана. В един момент ми хрумна безумната идея да си оставя обувките.
Е, управителят щеше да види, че съм порядъчно момиче, щеше да разбере, че може да ми има доверие. Но дали наистина имах вид на порядъчна личност? Косата ми бе разрошена, зелената ми рокля изглеждаше вехта и ярка в сравнение с изисканите тоалети на лондончанките, а Елоиз, вързана с въженце вместо с каишка, несъмнено нямаше да подобри положението. Едва ли щяха да повикат полиция заради няколко чаши чай и един котлет, нали така? И тогава ми просветна — трябваха ми пари не само да платя сметката си в ресторанта. Как щях да стигна до гарата, като нямах пари за такси? Ами билетът за влака? И той беше останал в чантичката на Роуз.
Трябваше да потърся помощ от някого. Но от кого? Стивън! Разбира се! Спомних си какво съобщение ми беше оставил — че мога по всяко време да разчитам на него. Но как да позвъня у Фокскотънови? Те със сигурност спяха — беше минало два след полунощ. Сервитьорката отново се появи и многозначително ме изгледа. Осъзнах, че трябва да предприема нещо.
Станах, оставяйки сметката върху масата, и казах на сервитьорката:
— Чакам един човек, но той закъснява. Трябва да се обадя по телефона. Ще ми запазите ли мястото?
Излязох във фоайето, където бяха телефонните апарати. Усещах погледа на момичето, прикован в гърба ми — очевидно се страхуваше да не изчезна, без да съм платила. Отворих указателя и затърсих номера на Фокскотънови…
И изведнъж замръзнах на мястото си. Нали ми трябваха пари, за да позвъня?
— Един ден ще се смееш на тази случка — казах си гласно аз, — направо ще си умреш от смях.
Облегнах се на стената и заплаках, ала побързах да спра — кърпичката ми също бе останала в чантата на Роуз. Трябваше да измисля нещо, но какво?
Посегнах автоматично към бутона за връщане на ресто и натиснах — няколко монети издрънчаха на пода. О, знаех, че ще паднат! Сетих се как викарият бе говорил за вярата, молитвите и ротативките.
Дали фактът, че бях решила да се помоля на Бога, беше причина за случилото се чудо?