Бързо набрах номера на Фокскотънови. Отсреща вдигна Леда — по-бързо, отколкото бях очаквала. Стори ми се бясна. Извиних се, че ги безпокоя по това време на нощта, и я помолих да извика Стивън.
— В никакъв случай — сопна ми се тя. — В момента не можеш да говориш с него.
— Налага ми се — настоях. — Сигурна съм, той няма да възрази, че го събуждате, когато разбере, че съм в беда.
— Едва ли е толкова страшно, та да не можеш да изчакаш до сутринта — отвърна коравосърдечно тя. — Няма да го безпокоя сега. И между другото, начинът, по който постъпваш, е много противен…
Нещо пропука и аз изтръпнах — за частица от секундата си помислих, че е затворила; после обаче чух гласове, макар да не успявах да различа какво казват.
— Да не си посмял да го направиш! — чух писъка на Леда Фокскотън, последван от шум, причинен като от кратко боричкане.
— Какво се е случило? — чух вика на Стивън в слушалката.
Обясних му възможно най-бързо нелепата ситуация, в която бях изпаднала, като, естествено, премълчах за скарването с Роуз. Казах му, че съм имала намерение да се прибера у дома с късния влак.
— Но аз не знам да има някакъв късен влак…
— Има — прекъснах го. — Такъв, за който не си чувал. О, ще ти обясня по-късно. Единственото, което има значение в момента, е, че съм закъсала! Ако не дойдеш възможно най-бързо, ще повикат полиция и ще бъда арестувана.
— Тръгвам веднага… — В гласа му се долавяше силна тревога. — Не се плаши. Върни се на масата си и си поръчай още нещо — така ще отклониш подозренията от себе си. И не позволявай на разни случайни мъже да те заговарят, нито пък на жени.
— Добре, но гледай да пристигнеш по-скоро.
Съжалих, че споменах думите „полиция“ и „арест“ — знаех, че Стивън изобщо няма да се усъмни в чутото и ще си умре от притеснение, докато пристигне, но наистина се бях паникьосала.
Върнах се на масата и казах на сервитьорката, че приятелят ми ще се появи всеки момент, а после си поръчах шоколадов сладолед. Облегнах се назад, обзета от огромно облекчение — толкова ми беше леко, че почти бях забравила колко нещастна бях само допреди няколко минути.
Стивън пристигна чак в три часа — обясни, че трябвало да върви близо миля пеша, докато намери такси. Изражението на лицето му бе твърде странно, но аз го отдадох на тревогата за мен. Накарах го да си поръча една голяма студена лимонада.
— Ти май измъкна слушалката от ръката на Леда, а? — попитах го. — Или поне така ми се стори. Какъв късмет, че я чу, докато разговаряше с мен! Телефонът им в коридора пред спалните ли се намира?
— Има един апарат в студиото, бяхме там — отвърна той.
— Да не искаш да кажеш, че ти е правела снимки по това време?
— Не, просто седяхме и си приказвахме — смотолеви той.
— Какво? В два часа през нощта? — Забелязах, че отбягва погледа ми, затова бързо добавих: — Разкажи ми за днешното ти представяне.
Той започна да ми говори, но до моето съзнание не стигаше нито дума. Бях заета с друго — представях си го в студиото с Леда. Бях сигурна, че двамата са правили любов. Тази мисъл бе ужасна, но едновременно с това и вълнуваща.
Дойдох на себе си едва когато Стивън казваше:
— Ще те закарам вкъщи и ще си стегна багажа, макар Леда да смята, че трябва да си купя нови, по-хубави дрехи от тези, които имам. Необходимо е да се видя и с господин Стебинс — не очаквам да ми създаде някакви спънки, когато му кажа, че ще напусна. Още преди време ме беше уверил, че няма да попречи на кариерата ми.
Думата „кариера“ някак изобщо не се връзваше със Стивън.
— А Айви какво ще каже? — попитах.
— О, Айви… — Изглеждаше така, сякаш напълно бе забравил за съществуването й. — Айви е добро момиче.
В ресторанта донесоха сутрешните вестници и аз подхвърлих:
— Сигурно скоро ще се появят рецензии за теб.
— Няма да са точно рецензии, но името ми скоро ще се появи по вестниците. Леда ми направи една снимка, която ще бъде публикувана, а отдолу ще пише, че съм многообещаващ млад актьор. След този първи филм, в който само ще се разкарвам с козите, предстои да сключа договор с киностудията и ще мина през специално обучение. Но ми казаха, че няма да ме учат прекалено много, защото не искат да заличат самобитността ми.
Стивън говореше със самочувствие, което преди не бях забелязвала у него. Това откритие толкова ме порази, че се втренчих немигащо в него. Той, изглежда, се досети за причината на удивлението ми, защото се изчерви и добави:
— Ами те така казаха. Освен това ти искаше да го направя. О, хайде да се махаме от това място.