Внезапно в далечината пред нас се появи хълм, на върха, на който се извисяваше висока кръгла кула. Татко веднага реши, че непременно трябва да отидем и да разгледаме кулата, макар майка ни да не беше много въодушевена от идеята. Беше трудно да стигнем дотам, защото пътят криволичеше, минаваше през падини и горички и тогава кулата съвсем изчезваше от погледа ни. Въпреки това тя неизменно се появяваше на хоризонта, което докарваше татко, Роуз и мен до възторг. Мама продължаваше да повтаря, че вече е станало прекалено късно за Томас — брат ни наистина бе заспал, сгушен между мен и Роуз.
Най-накрая стигнахме до един занемарен пътен знак, на който пишеше: „Само за Белмонт и замъка“. Стрелката сочеше към тясна, обрасла с треволяци поляна. Татко подкара през нея и тревите оживено се съпротивляваха на колата, удряйки я шумно. Спомням си, че тогава направих асоциация с приказката за Спящата красавица и Принца, който е трябвало да си проправя път през непроходимата гора, за да стигне до притихналия замък. Живият плет беше толкова висок и пътят извиваше толкова често, че не виждахме на повече от няколко метра напред. Мама повтаряше, че трябва да се връщаме, преди да сме закъсали, и че най-вероятно ни очакват километри, докато стигнем до целта си. После изведнъж се озовахме на равно и открито, откъдето видяхме не кулата, която бе крайната точка на нашето пътешествие, а един доста голям замък. Татко извика възторжено и всички наскачахме от колата, вперили удивени погледи в ширналата се пред нас гледка.
Колко странен и красив изглеждаше замъкът, озарен от лъчите на залязващото слънце! Още си спомням тази първа среща с него — виждам сивите каменни стени и кули, изрязани върху фона на бледожълтото небе, отражението на замъка в пълния с вода крепостен ров, изумруденозелените водорасли, полюшващи се грациозно току до огледално гладката повърхност. Не се чуваше никакъв звук и нашите развълнувани гласове подсилваха усещането за абсолютна тишина.
Татко посочи към портата — от двете й страни се издигаха кръгли кули, средите, на които бяха свързани с помещение с тесни и високи прозорци. От дясната страна на къщичката на вратаря не бе останало нищо друго, освен развалини, затова пък отляво тръгваше висока крепостна стена със защитни бойници и стигаше чак до една отдалечена ъглова кула. Над дълбокия ров минаваше мост, който стигаше до масивната, обкована с огромни железни гвоздеи дъбова порта. В едното крило бе изрязана миниатюрна вратичка, която се полюшваше леко открехната. В мига, в който татко забеляза това, се озова светкавично пред нея. Мама замърмори за незаконно влизане в чужда собственост и други подобни. Дори се опита да попречи на мен и на Роуз да влезем в двора на замъка, но накрая вдигна ръце. Тя и Томас останаха отвън — брат ни се беше събудил и тихо хлипаше.
Колко добре си спомням как хукнахме презглава към замръзналия в тиха неподвижност двор, аромата на влажен камък и водорасли, който ни удари в носа, докато пресичахме моста, огромното вълнение, което ни изпълни миг преди да преминем през ниската вратичка! Щом пристъпихме прага й, се озовахме в хладния пасаж под помещението, свързващо двете централни кули. Точно там за първи път почувствах замъка — на това място човек най-ясно си дава сметка за това колко огромна е масата камъни около него. Бях прекалено малка, за да ме занимават въпроси за далечното минало и историческите факти. За мен замъкът бе като излязъл от вълшебна приказка, а особеният хлад, идващ от каменните стени, бе толкова мистичен, че побързах да се вкопча здраво в Роуз. Двете заедно затичахме към светлината в другия край на пасажа, а после замръзнахме на местата си от удивление.
Вместо сивите стени и високите кули, които очаквахме да видим, вляво от нас имаше дълга къща с варосани в бяло стени, пресечени от потъмнели от времето дървени греди, фасадата й бе осеяна с малки прозорчета с ромбовидни стъкла, скрепени с оловни рамки, позлатени от лъчите на залязващото слънце, а фронтонът на двукрилия покрив изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се срине. Тази къща принадлежеше към друга приказка — покриваше се едно към едно с къщичката от „Хензел и Гретел“ и за миг дори със страх си помислих, че като нищо някоя зла вещица може да е отвлякла татко. В този момент обаче го видях как безуспешно се опитва да влезе вътре през кухненската врата. Щом не успя, той се върна тичешком при нас и ни уведоми, че е забелязал един отворен прозорец точно до входа — ако прехвърлеше Роуз през него, тя би могла да ни отключи и ние да влезем. Зарадвах се, че изборът му бе паднал на Роуз, а не на мен — щях да умра от ужас, ако ми се наложеше да остана сама в тази загадъчна къща дори за секунда. За разлика от мен сестра ми беше къде-къде по-безстрашна. Тя дори опита да се покатери по стената и сама да се преметне през прозореца още преди татко да е посегнал да я повдигне. След малко Роуз изчезна от погледите ни. Чухме я как се бори с тежките резета. Накрая успя и отвори вратата. На лицето й грееше триумфална усмивка.