И все пак, докато сега гледах лицето му, озарено от слънчевата светлина, и си представях другия, имах чувството, че образът на Стивън е въображаемият, а този на Саймън — истинският. Дотолкова цялото ми сърце бе преизпълнено със Саймън, че дори жалостта ми към Стивън не бе съвсем реална — сякаш я изпитвах по задължение, не наистина; идваше повече от главата, отколкото от сърцето ми.
— О, моля те, спри! — извиках. — Толкова съм привързана към теб… И толкова съм ти благодарна! Но никога не бих могла да стана твоя жена. О, Стивън, скъпи, толкова съжалявам!
— Няма нищо — рече тихо той и отново втренчи поглед пред себе си.
— Е, ако не друго, то поне сме братя по нещастие — рекох.
После Елоиз се изправи и застана между нас, опряла предните си лапи на парапета. Сълзите ми бликнаха и закапаха по снежнобялата й главица.
Петнайсета глава
Пиша тези редове, седнала зад бюрото на баща ми в стаичката на вратаря. Нямаше да съм по-изненадана дори ако беше кралското бюро в Бъкингамския дворец!
Девет и половина вечерта е. (По това време миналата седмица разговарях със Саймън в коридора до балната зала в хотела — имам чувството, сякаш са минали години, откакто това се е случило!) Смятам да пиша, докато стане два часът след полунощ — тогава ще трябва да събудя Томас. Предната вечер той беше дежурен първа смяна, а аз — втора; сега сме обратно. Откакто започнахме тази лудост, се чувствам ужасно. Всъщност вече започнах да свиквам, но стомахът ми продължава да се свива понякога. О, дали сътворихме някакво чудо, или отключихме вратите на ада?
Не приключих разказа си за завръщането ми от Лондон — споменът за сълзите ми на моста над Темза ме изпълваше с такова самосъжаление, че нямах сили да продължа да описвам онова, което се случи впоследствие. Не че има кой знае какво за казване. Двамата със Стивън хванахме първия влак за Съфолк. Аз спах почти през цялото време, докато пътувахме. Когато се прибрахме у дома, отново си легнах и продължих със съня.
Събудих се чак следобед и установих, че съм останала съвсем сама в замъка. Стивън беше отишъл във фор Стоунс, татко в Скотни, а Томас отново прекарваше уикенда със съученика си Хари. Стивън се прибра от фермата около девет вечерта и отиде да си легне, без да ми се обади. По това време бях горе на тавана и пишех в дневника си. Докато го чувах как пресича двора, се запитах дали да не сляза долу и да си поприказвам с него, но знаех, че едва ли ще намеря подходящите думи. По-късно можех да отида до кухнята и да му сваря малко какао, да подхвана темата за новата му работа и перспективите му като актьор, но той ме изпревари и си легна.
Замина обратно за Лондон в понеделник сутринта — беше събрал дрехите си в един малък моряшки сандък, който госпожа Стебинс му зае. Навремето сандъкът принадлежал на брат й, който избягал от семейството и станал моряк. Не отидох да го изпратя на гарата, защото Стивън ми каза, че господин Стебинс щял да го закара дотам с колата; предположих, че и Айви ще го съпроводи. Чувствах, че трябва да му позволя да се възползва от всяка възникнала възможност за утеха, и, честно казано, предпочитах да намери утеха с Айви, отколкото с Леда Фокскотън. Айви наистина е много мило момиче! Отидох до фермата, за да си побъбря с нея и баща й, докато Стивън се приготви за път. Айви бе облечена в бледосив костюм, с бели ръкавици и най-бялата шапка, която някога съм виждала, а бузите й пламтяха. Тя е доста хубава, макар стъпалата й да са огромни.
Стивън толкова се забави, че накрая отидох да проверя какво става. Видях го да стои прав по средата на малката си стаичка и да се оглежда.
— Може би когато отново видиш тази стая, ще си известен — казах му. — И все пак не изчаквай прекалено дълго, ела да ни посетиш възможно най-скоро, чу ли?
— Няма да се върна — тихо рече той. — Дори и да се проваля като актьор. Не, няма да се върна тук.
Казах му да не говори глупости — естествено, че ще се върне! Но Стивън отрицателно поклати глава и хвърли последен поглед на стаята. Двете снимки — на майка му и моята — бяха изчезнали. Чаршафите от леглото липсваха и върху него се виждаше само прилежно сгънатото тънко одеяло.
— Изчистих стаята, за да не ти създавам допълнителна работа — обясни ми той. — Можеш да затвориш вратата и да забравиш за съществуването на тази стая. Върнах на господин Мортмейн книгите, които ми беше дал, преди да отиде в Скотни. Четенето сигурно ще ми липсва.
— Но сега вече ще можеш сам да си купуваш книги! — възкликнах.
Отвърна ми, че не се е замислял по този въпрос.