Ейб го последва, изпълнен с надежда. Когато се върна обаче, котаракът ни имаше твърде разочарован вид (трябва да отбележа!). Двамата с Томас се запревивахме от смях.
— О, бедничкият Ейб! — изрекох накъсано, опитвайки се да си поема въздух, и побързах да му дам остатъците в моята чиния. — Спри да се смееш, Томас! Ще се срамуваме от тази си реакция, ако се окаже, че татко наистина се е побъркал.
— Не е откачил, сигурен съм, че е намислил нещо — отвърна Томас, но после ме погледна уплашено и добави: — Все пак гледай да държиш ножовете надалеч от него. Утре ще се консултирам с бащата на Хари.
За съжаление, бащата на Хари не ни помогна ни най-малко.
— Каза ми, че, слава Богу, не бил нито психоаналитик, нито психиатър, нито нещо друго, което да започва с „психо“ — осведоми ме Томас, когато на следващия ден се прибра от училище. — И също така ми съобщи, че не недоумявал защо държим баща ни отново да пропише, защото той веднъж прегледал набързо „Джейкъб Рестлинг“, но не можал да разбере и думичка от тази налудничава книга. Хари наистина се засрами от невежеството на баща си.
— Нима Хари разбира „Джейкъб Рестлинг“?
— Естествено, че я разбира! Не знаеш ли, че нещо, което за едно поколение е изключително трудно и сложно, за следващото е просто като детска игра.
— И за стъпаловидната глава ли мислиш така?
— О, онази глава! — Томас толерантно се усмихна. — Нея татко я е написал просто за да се позабавлява. Пък и кой е казал, че винаги трябва да разбираш всичко? Човек може да се впечатли и от неща, които не схваща напълно, дори понякога ги харесва повече от онези, които са му пределно ясни.
Трябваше да се досетя, че бащата на Хари няма да ни помогне — той е от онзи тип мъже, които твърдят, че много си падат по сладките приказки.
Определено съм подценявала брат си! Само допреди няколко седмици бих очаквала да чуя от него, че и той си пада по забавните историйки — както бащата на приятеля му, — а ето че сега се оказваше съвсем друго. Установих, че брат ми харесва трудната за разбиране съвременна поезия (някакъв учител му бил давал стихосбирките, тъй като не били включени в учебната програма). Ще ми се да ми позволи и аз да почета малко от тези стихове, макар да съм сигурна, че не бих могла да харесам нещо, което не разбирам. С удивление открих колко високоинтелектуални са вкусовете му — много по-изтънчени от моите. Просто невероятно е колко е увлечен по различните форми на изкуството и как едновременно с това успява да обуздае емоциите си във връзка с тях. Да, хората никога не спират да ме изненадват!
След като приключихме с обсъждането на бащата на Хари, Томас се качи в стаята си за подготовка на домашните, а аз излязох навън. Вечерта изглеждаше прекрасна, но бях прекалено потисната, за да й отдам полагащото й се възхищение. През целия ден бях хранила надежди, че от тази работа с психоанализата все пак може да излезе нещо. Очаквах Томас да се появи с цял куп книги, от които да почерпим знания и да стигнем до метод, чрез който да помогнем на татко. И ако трябва да съм съвсем честна, не мислех само за неговото добро — същата тази сутрин ми беше хрумнало, че ако той отново започне да пише, Роуз сигурно ще разбере, че няма нужда да се омъжва, за да живее добре, и ще развали годежа си със Саймън. Той също не биваше да се жени за момиче, което нямаше чувства към него.
Вървях и си блъсках главата как да помогна едновременно на татко, на себе си, на всички ни. Погледнах към къщичката на вратаря — лампата горе светеше. Много пъти бях гледала към този прозорец по време на късните си разходки и винаги бях съжалявала, че близостта между мен и татко се бе изпарила. Определено не беше нормално да не знам почти нищо за собствения си родител. Запитах се дали вината не беше и у мен, а не само у него. Бях ли положила достатъчно усилия от своя страна, за да се сближим? В миналото със сигурност бях правила опити, но напоследък… Не. Намирах си извинения от всякакъв характер, включително си казвах, че човек не може да се сприятели с някой, който отказва да говори за себе си. После изведнъж ми хрумна, че един от основните принципи на психоанализата е да накараш пациента да заговори за себе си. Бях ли достатъчно настоятелна по отношение на татко? Нима се боях от него? Може би дълбоко в себе си изпитвах някакъв страх? Но защо? Той никога през целия си живот не беше вдигал ръка срещу някой от нас, никога. Единственото му оръжие бе мълчанието, понякога — сарказмът. Тогава каква и къде беше бариерата, която го ограждаше? И от какво се беше появила?
Опитвах се да намеря отговорите на всичките тези въпроси. Чудех се дали мама с приказките си за това, как по никакъв повод не бива да го безпокоим, не беше сложила основите на това отдалечаване? И Топаз, с този неин вечен навик да го защитава. Дали не таях някакви страхове от онази случка с ножа за рязане на торти? Дали наистина вярвах, че баща ми е в състояние да нарани някого? О, Боже, ето че се бях превърнала в цял психоаналитик по отношение на себе си. Защо не можех да го направя и по отношение на татко?