Татко се спусна към бюрото си и записа нещо върху един лист, после седна и продължи да мърмори. Долавях само отделни накъсани фрази: дизайн… дедукция… реконструкция символ… отрязък… проблем… вечно търсене на неразгадаемото — вечната енигма…
Тук гласът му съвсем замря.
Седях, забила очи в гърба му, и се чудех дали идеята, която търсеше, вече го е осенила. Молех се да е така — за негово добро, а най-вече защото бях загубила всякаква надежда, че каквото и да е започнал, ще го завърши навреме, за да помогне на Роуз и на мен.
След няколко минути започнах да си мисля дали не е по-добре незабелязано да се измъкна от стаичката, но се страхувах, че докато отварям вратата, може да вдигна шум, а ако идеята наистина го беше осенила, дори едно леко изскърцване би могло да провали всичко. После ми хрумна, че ако свикне с присъствието ми в стаята му, постепенно би придобил навика да се обръща към мен за помощ. Спомних си, че навремето му харесваше мама да седи край него, докато пишеше, макар да не й даваше да гъкне, нито пък да види какво е написал.
Вятърът духна силно и внезапно отвори прозореца. Баща ми трепна, извърна глава натам и примигна. Имаше вид на човек, който се връща към действителността след много далечно пътуване.
Очаквах, че ще се ядоса, като види, че продължавам да стоя зад него, но той само разсеяно промълви: „Здравей“, и пак ми обърна гръб.
— Идеята ти беше ли добра? — попитах го наивно.
Първоначално той сякаш не разбра за какво точно говорех, но после отвърна:
— Не, не, оказа се поредната безсмислица. Да не би през цялото време да си стискала палци за мен, детето ми? Майка ти имаше навика да седи така.
— Знам. Точно за нея си мислех преди малко.
— Наистина ли? И аз. Сигурно е телепатия.
Вятърът продължаваше да духа, той стана и отиде да затвори прозореца. Застана изправен до него, загледан навън.
Уплаших се, че отново ще забрави за присъствието ми, затова попитах:
— Мама много ти помагаше, нали?
— Да, макар и по доста странен начин. — Татко седна на пейката под прозореца, давайки ми да разбера, че е готов да си побъбрим малко. — Един Господ знае, че в главата й никога не се раждаха идеи, бедната жена, но тя имаше изключителния навик случайно да казва полезни неща в най-подходящия момент. Като например споменаването на името Джейкъб точно когато търсех централната идея за „Джейкъб Рестлинг“. Тя всъщност говореше за млекаря Джейкъб, но името ми бе от огромна полза. А присъствието й в стаята ме зареждаше с увереност — сякаш самата атмосфера бе наситена с молитвите й. Е, лека нощ, дете мое… — Той отново се изправи и приближи до мен. — Лакътят ти по-добре ли е?
— Да, благодаря — отвърнах.
— Хубаво. Следващия път, когато дойдеш, ще се постарая да ти окажа по-добро посрещане — може да постеля дори червено килимче. Трябва да призная, че съм много любопитен да разбера коя е причината за тазвечершната ти атака. Не вярвам госпожа Котън да те е подтикнала, нали?
— О, не, разбира се! — Нямах никакво намерение да му съобщавам истинската причина за нахлуването ми в светилището му, защото нямаше да е честно по отношение на Роуз, а и само щях излишно да го притесня. — Просто бях разтревожена.
— Мили Боже, да не искаш да кажеш, че си се замислила за психическото ми състояние? — извика татко, после се изкикоти, а накрая ме погледна загрижено. — Бедно мое момиченце, наистина ли ти мина през ума, че съм почнал да откачам? Е, признавам, напоследък се държа доста ексцентрично и много хора ще решат, че съм напълно откачил, когато книгата излезе. Ако изобщо излезе. Защо пък да не рискувам? Единственото, което ме затруднява, е намирането на основната идея. Липсва ми увереност в това какво мога, не е от леност, кълна се… Искам да знаеш, че ако съм престанал да пиша, то не е, защото ме е мързяло, чуваш ли? Просто… Просто ми беше невъзможно.
— Разбира се, че ти вярвам, татко — отвърнах. — Както вярвам, че много скоро ти отново ще започнеш да пишеш.
— Надявам се. — Той се изсмя кратко. — Защото, ако не започна скоро да го правя, наистина ще се побъркам. Понякога адът ми се струва силно привлекателен. Хей, хей, не приемай думите ми на сериозно!
— Няма — казах с накъсан от вълнение глас. — Защо не ме оставиш да идвам и да седя при теб така, като навремето правеше мама? Ще се моля през цялото време — също като нея. Наистина съм добра в отправянето на молитви. А ти ще седнеш зад бюрото си и ще започнеш да пишеш още сега.