— Не, не, още не съм готов. — Баща ми определено изглеждаше уплашен. — Знам, че намеренията ти са добри, скъпа, но присъствието ти малко ме изнервя. Хайде, отивай да си лягаш. Аз ще направя същото.
— Не бива да забравям да си нося кибрит — каза татко, докато слизахме надолу по стълбите. — Стивън вече не е тук и няма кой да ми оставя запалена лампа пред вратата.
Отвърнах, че аз мога да се грижа за това в бъдеще, после предложих да му сваря малко какао. Той отказа.
— Но може да си гризна някоя бисквитка — добави. — А ти ми намери по-голяма свещ — имам намерение да чета поне три часа, преди да заспя.
Когато му дадох чиния с бисквити и една чисто нова свещ, той възкликна:
— Промяната във финансовото ни положение напоследък не спира да ме удивлява.
Това бяха последните му думи, преди да се оттегли.
Томас седеше на масата в кухнята, погълнат от домашните си. Изчаках, докато се уверя, че татко е приключил с тоалета си и наистина си е легнал, после прошепнах:
— Да излезем навън, трябва да ти кажа нещо. Ще отидем на ливадата — не искам татко случайно да ни чуе през някой отворен прозорец.
Отдалечихме се на достатъчно разстояние, за да можем да разговаряме нормално, без да бъдем чути, и аз предадох целия си разговор с татко. Обясних посещението си в стаичката му с внезапно обзел ме импулс.
— Е, как ти се струва? — попитах, когато привърших с разказа си.
— Ужасно — призна Томас. — Страхувам се, че той наистина откача.
— В такъв случай сигурно съм оставила погрешно впечатление у теб. Държането му беше странно само по едно време — докато говореше за китове и мамути.
— Но всичките тези резки промени в настроението му са притеснителни — първо избухва, а след това се държи изключително мило… да добавим и всичките тъпотии, които го интересуват напоследък… О, Боже, само като се сетя как награби онзи оглозган рибешки гръбнак… — Тук брат ми избухна в смях.
— Не се смей, Томас — казах му. — Приличаш ми на някой глупак от осемнайсети век, подиграващ се на лунатиците от Бедлам.
— Предполагам, че ако бях живял по онова време, сигурно щях да им се надсмивам — нали знаеш, някои неща могат да изглеждат смешни дори когато са трагични. — После той изведнъж стана сериозен. — Чудя се дали все пак не го подценявам. Може наистина да има някакви идеи и да ги пази в тайна. Води си бележки, така ли? Страхувам се да не си остане само с тях.
— Искаш да кажеш, че се притесняваш, че няма никога да започне с писането на самата книга? О, Томас, ако това стане, той наистина може да си загуби ума! Наблегна ми, че не говори сериозно, но аз знам, че е възможно да му се случи да изпадне в необратимо състояние на умопомрачение. Дори да е на границата — знаеш, че линията между гениалността и лудостта е практически незабележима. О, само ако можеше някой да го бутне в правилната посока!
— Не ми се струва да си постигнала нещо съществено тази вечер, освен да го накараш да си легне с поредния детективски роман в ръка. Както и да е, трябва да се връщам — независимо дали баща ни е нормален, или не, трябва да приключа с домашното си по алгебра.
— Означи го с X — като неизвестна величина — подхвърлих. — Ще поостана още малко тук.
Изчаках, докато Томас напълно изчезна от погледа ми, а после хукнах с всичка сила към могилата. Докато изкачвах тичешком стъпалата, водещи към кулата Белмот, си спомних за нас двамата със Саймън в нощта на лятното слънцестоене. После се върнах към действителността. Можеше да се окаже, че в дневника ми се намира ключът към решаването на проблема с татко — исках да препрочета онази част, в която бях записала разговора си със Саймън за психоанализата. В сърцето ми отново пламна искра надежда — ако татко започнеше някоя нова важна книга, може би щях да успея да убедя Роуз поне да отложи женитбата си, а после… После можеше да се случи какво ли не.
Измъкнах изпод камъните металната кутия от бисквити, в която напоследък държах трите тетрадки, съставляващи дневника ми — ученическото ми куфарче вече бе проядено от мравките. Седнах на ръждясалата пружина и запрелиствах страниците. Светлината от газената лампа, която бях взела със себе си, бе достатъчна, за да виждам добре. Не ми отне много време да открия описанието на първи май.
Първо беше изказването на Саймън, че не вярва баща ми да е спрял да пише само защото е бил в затвора и може би причината трябва да се търси много, много по-назад в миналото. Също, че и затворът вероятно е стимулирал проявлението на проблема. После попаднах на онази част, в която Саймън допускаше, че ако Мортмейн бъде върнат обратно в килията, това може да помогне за отстраняването на проблема. Според Саймън това лечение не би могло да бъде проведено, защото баща ни не би се съгласил, а в случай че дадеше съгласието си да го пъхнат обратно там, той нямало вече да се чувства като в затвор.