— Не виждам добре — въздъхна той и се огледа наоколо. — Хей, да не би да сте си направили убежище там долу?
— Не още, но един от нас в най-скоро време ще се възползва от него — отвърнах и бързо добавих: — Можеш да се спуснеш долу по дървената стълба и да разгледаш, ако искаш.
Татко като никога послуша съвета ми. Докато слизаше в подземието — някогашния затвор на замъка, аз направих знак на Томас и той мигновено се появи.
— Кажи ми какво имаше предвид, Касандра? Какво трябваше да видя? — Извика отдолу баща ми.
Не отвърнах.
Той отново извика, но аз запазих мълчание. Двамата с Томас тихо издърпахме стълбата. Баща ни приближи до отвора, през който се беше спуснал, и погледна нагоре.
— Не чуваш ли, като те питам? — провикна се той, после се сепна: — А, Томас, защо не си на училище?
Аз и брат ми се втренчихме в него. Каменните стени обграждаха баща ни така, сякаш беше пропаднал в дълбок кладенец.
— Какво става? — продължи да вика той. — Защо не ми отговаряте?
Зачовърках из мозъка си — исках да намеря най-тактичния начин да му обясня какво точно му се е случило. Накрая запитах:
— Защо не се огледаш, татко? Това е изненада.
Бяхме свалили ръждясалата пружина долу, отгоре й бяхме поставили дюшека от леглото с балдахина, а върху него — чаршафи и одеяло. Имаше и възглавница. Върху масата от грубо дърво стоеше купчина хартия и писалки, както и няколко камъка, които баща ни да използва за затискане на изписаните листа. Бяхме му донесли дори креслото от кухнята.
— В онази ниша има леген и кана за миене, както и вода за пиене — извиках му отгоре. — Смятаме, че през тесните прозорчета все пак влиза достатъчно светлина, за да можеш да виждаш. През нощта, естествено, ще ти даваме газената лампа. С една кошница ще ти спускаме превъзходна храна — купихме термос и…
Не можех да продължа — нямах сили да гледам изражението на лицето му. Току-що бе разбрал, че стълбата я няма.
— О, небеса! — извика той, а после се тръшна на леглото и избухна в смях. Смееше се неспирно и чак започнах да се страхувам, че ще се задуши.
— О, Томас — прошепнах, — да не би случайно да сме го бутнали в погрешната посока?
Татко бършеше сълзите от очите си.
— Моите мили, мили дечица! — каза накрая той. — Касандра, на колко си години — седемнайсет, осемнайсет? Или може би на осем? Веднага ми донеси тази стълба!
— Кажи нещо, Томас! — пошушнах на брат си.
Томас се изкашля и много бавно и отчетливо произнесе:
— Мислим, че е време да започнеш да работиш, татко — за твое собствено добро е, както и за наше. Пък и смятаме, че като си затворен тук, това може да ти помогне да се концентрираш и със сигурност ще се окаже полезно и в други отношения. Уверявам те, че много сериозно обмислихме постъпката си, преди да пристъпим към действие, и сега провеждаме психоаналитичен…
— Върнете веднага стълбата! — изкрещя баща ни.
Стана ми ясно, че речта на Томас го е извадила от равновесие.
— Няма смисъл да крещиш — спокойно рече брат ми. — Сега ще се оттеглим, за да ти дадем възможност да се настаниш и да свикнеш с обстановката. Когато дойдем да ти донесем обяда, ще ни кажеш, ако имаш нужда от някои книги или пък от още хартия.
— Да не сте посмели да си тръгнете! — Гласът му този път прозвуча жалостиво.
— Не си хаби силите да викаш — казах му. — Никой няма да му се притече на помощ — няма жива душа на мили разстояние. О, татко, провеждаме експеримент — дай ни шанс.
— Ах вие, малки откачалки! — започна гневно баща ни.
— Предупреждавам те, че ще стане голяма разправия — прошепна ми Томас. — Дай да затворя вратата.
— Обядът ще ти бъде поднесен в един часа, татко — извиках окуражаващо, докато брат ми захлопваше тежката порта.
Нямаше никаква вероятност да успее да се измъкне от подземието, но сметнахме, че заключването на вратата ще подсили психологическия ефект.
Баща ни продължи да крещи, но когато стигнахме до моста, вече бяхме престанали да чуваме гласа му.
— Мислиш ли, че се е изтощил от викане? — обърнах се към Томас.
— Не, още го чувам, макар и много слабо — отвърна брат ми. — Онази кула е истински убиец на всеки звук.
— О, Томас, сигурен ли си, че не извършихме голяма глупост?
— Напълно — безгрижно отвърна брат ми. — Дори самата промяна на атмосферата може да се окаже достатъчна, за да му помогне.
— Но да го заключим така… Та подземието все пак е било тъмница! Да затворим собствения си баща!
— Ами в това е цялата работа де! Не че прекалено много разчитам на психологическото въздействие на този факт — деца, затворили собствения си баща! Струва ми се обаче, че когато разбере, че няма да излезе оттам, докато не напише нещо, ще се стегне и ще се хване на работа.