— Глупости! Ако не излезе от дълбините на душата му, експериментът ще се окаже напълно безсмислен. Не можеш да накараш насила един мозък да създава шедьоври.
— Защо не? — възрази Томас. — Мозъкът на баща ни е бил оставен на спокойствие години наред и не е родил нищо, да видим какво ще стане сега, когато е принуден.
Закусихме набързо, после написах бележка до училищните власти, с които ги уведомявах, че в продължение на няколко дни брат ми няма да е в състояние да посещава занятията поради болест, и се качих горе да оправя леглата. Томас бе така любезен да се заеме с бърсането на праха.
— А така! — възкликна по едно време той. — Я виж това!
На тоалетката в спалнята на татко лежеше ключът от стаичката му.
— Какво ще кажеш да хвърлим един поглед вътре — предложи Томас.
Докато се качвахме нагоре по каменните стълби, аз усетих угризения на съвестта.
— О, Томас, все едно, че го шпионираме!
— Разбира се, че е така — отвърна брат ми и отключи вратата.
Сега вече се и изплаших — сякаш духът на баща ни продължаваше да изпълва стаята и в момента беше бесен, задето се вмъквахме вътре като крадци. Първото нещо, което забелязах, бе, че листовете вече не са отгоре, а бюрото е заключено.
Радвах се, че не открихме нищо съществено. Чувствах се по-зле от това, че тършувах из стаята му, отколкото, че го бяхме заключили в кулата.
Томас остана горе да прочете комиксите, а аз слязох в кухнята да приготвя обяда. Точно в един часа отнесохме една пълна кошница на могилата — вътре имаше термос с топла супа, пилешка салата, ягоди със сметана и една пура на стойност девет пенса.
— Чудя се дали постъпваме добре, като го разглезваме с тази обилна храна — рече Томас. — Ако го оставим само на хляб и вода, ще пресъздадем затворническата атмосфера къде-къде по-реалистично.
В кулата цареше тишина. Отключихме вратата, водеща към подземието, и надникнахме: татко лежеше на леглото, вперил поглед нагоре.
— Здравейте — рече той изключително любезно, щом ни видя.
Направо бях поразена, а и още повече се изумих, когато го видях да ни се усмихва. Аз, разбира се, също му се усмихнах в отговор и казах, че се надявам да има добър апетит.
Томас започна да спуска кошницата с едно въже.
— Обядът е лек, за да не ти се приспи от него — обясних. — Довечера ще ти сервираме повече храна, предвидили сме дори вино.
Татко благодари на Томас с подчертана любезност за кошницата, после започна да я опразва от съдържанието й.
— Страхотно! — възкликна той и отново се усмихна. — Така, слушайте ме сега, смешници: имах достатъчно време, за да помисля… Наистина беше изключително приятно да си лежа тук на леглото, да гледам към небето и да разсъждавам. И съм напълно искрен, когато ви казвам, че съм трогнат от вашия опит да ми помогнете. Не съм сигурен дори дали не сте успели. Беше наистина стимулиращо преживяване — хрумнаха ми две-три невероятни идеи. Беше истински успех — не разбирате ли? Но вече започна да ми омръзва. Ако ме подържите още малко в този изолатор, може да провалите чудесните резултати, постигнати до този момент. Сега ще седна да похапна от тази прекрасна храна, а през това време вие ще донесете стълбата, нали? — Гласът му трепна на последната дума.
Хвърлих поглед към Томас, за да видя реакцията му при тази неочаквана реч на баща ни, но той попита с метален глас:
— Да си решил, че ти трябват някакви книги или още хартия за писане, татко?
— Не! — изкрещя баща ни и цялата му любезност мигновено се изпари. — Единственото, което искам, е да изляза от тази дупка!
Томас затръшна вратата.
— Вечерята ще е в седем — извиках, но се съмнявам, че татко изобщо ме чу, защото междувременно надаваше неистови крясъци. Надявах се поне да не е загубил апетит.
Следобеда прекарах в четене на комиксите, залепени по стените в стаичката на баща ми — човек си мисли, че те са тъпи, но постепенно се увлича по тях. После приготвих вечерята. За татко сложих пъпеш, студено пушена сьомга, праскови от консерва, сирене и бисквити, бутилка вино, за която бяхме платили цели три шилинга, кафе и още една пура от девет пенса. Добавих и малко портвайн от шишенцето, което ми беше дал викарият.
Внесохме вечерята в кулата точно когато часовникът от църковния двор в Годсенд удари седем. Беше прекрасна тиха вечер, но още докато пресичахме моста, бяхме чули виковете на баща ни.