— Но ти се намираш на идеалното място за работа през нощта! — възрази Томас. — Едно преместване в къщичката на вратаря само ще прекъсне творческия ти процес. Ето ти халата и пижамата. Ще намина да те видя утре сутринта. Лека нощ, татко! — Томас хвърли дрехите в дупката, затвори плътно вратата, врътна ключа и ме хвана решително над лакътя: — да вървим, Касандра.
Тръгнах без възражения. Не вярвах, че баща ни блъфира — смятах, че планът ни наистина се беше оказал успешен и бе започнал да действа. Освен това татко се бе държал много уравновесено, така че не виждах защо да не го оставим да прекара нощта в подземието.
— Само че ще трябва да го пазим — казах. — В случай че подпали завивките си или нещо от този род.
Разделихме нощта на две — легнах и спах до два след полунощ, после смених Томас. На всеки кръгъл час отивах до кулата, но единственият звук, който чух, бе леко хъркане някъде около пет сутринта.
Събудих Томас в седем. Възнамерявах двамата да посетим твореца, но когато излязох от тоалетната, видях, че брат ми е тръгнал сам. Пресрещнах го по пътя, когато той вече се връщаше.
Томас ме уведоми, че татко е добре и че с благодарност приел топлата вода, която му занесъл.
— Започвам да вярвам, че наистина работи — когато отворих вратата, той седеше на масата и пишеше! Освен това е спокоен и проявява склонност да ни съдейства. Нещата от вечерята бяха прибрани в кошницата и ме очакваха, а когато надникнах вътре, татко каза, че би искал да си получи закуската.
Всеки път, когато се качвахме до кулата през този ден, заварвахме татко да пише като луд. Продължаваше да иска да го пуснем, но не влагаше особена жар в изразяването на желанието си. Когато тази вечер му прибрахме лампата, той рече:
— Хайде, хайде, нали ме затворихте тук точно, за да пиша! — Едва ли би издържал да блъфира толкова дълго, нали така? Оставихме му лампата.
Бих го пуснала, ако Томас не настоя, че преди да го направим, татко ще трябва да ни покаже какво е написал.
В момента наближава четири часът сутринта. Реших да не събуждам Томас в два, защото исках да запиша в дневника си всичко, случило се до този момент; пък и бедното момче спи като заклано — тук е, на дивана зад мен. Според него нямало смисъл да дежурим тази нощ, но аз бях непреклонна — освен че се притеснявах за татко, имах и друг страх — показанията на барометъра бързо падаха. Какво щяхме да правим, ако случайно се изсипеше дъжд?
Томас е къде-къде по-твърд от мен. Преди да си легне, занесе чадър на татко.
Погледнах навън през прозореца — една от причините да се установим в стаичката над главната порта е, че от нея чудесно виждахме кулата Белмот, както и шосето, водещо към нашия замък. Макар че кой би дошъл у нас по това време? Никой, разбира се.
Имах чувството, че съм воин на пост. Както силните мъже, бродили по тази висока крепостна стена преди шест века…
Току-що за пореден път погледнах към кулата. Луната се беше издигнала високо над нея и я осветяваше в сребристо. Дали знаеше, че там долу, в затвора, отново лежи затворник?
Четири часът е! Колко дълбоко спи Томас!
Елоиз също спи и най-вероятно сънува, че гони зайци — от време на време проскимтява, а лапичките й потрепват. Ейб ни удостои с компанията си за малко, но по-късно се оттегли и в момента е навън — ловува на лунна светлина.
Утре непременно трябва да пуснем татко на свобода, дори и да не ни покаже какво е написал, нали? Когато му оставяхме фенера, лицето му изглеждаше като на светец — сякаш пред очите му препускаха видения.
Дали вече да не събудя Томас? Приключих с писането за тази вечер. Не ми се спи. Ще изнеса лампата и ще поседя навън, за да се наслаждавам на луната…
Спомням си, че когато започнах своя дневник, първите ми разсъждения бяха свързани с луната. Колко много неща се бяха случили от тогава до днес!
Сега ще си помечтая за Саймън. Сега ли? Като че ли изобщо бях спряла дори за секунда да мисля за него! Дори и когато бях най-притеснена за татко, едно гласче не спираше да ми нашепва, че нищо няма такова значение за мен, както Саймън. О, ако Роуз развали годежа, някой ден той сигурно ще се влюби в мен, нали?
По шосето се движи кола! Колко странно, кой може да е поел на път в този необичаен час?
О, Боже! Колата завива към замъка! О, какво ще правя сега?
Трябваше да запазя спокойствие — най-вероятно някой бе объркал пътя. Но ако татко чуе бръмченето на мотора, той ще се развика! Дали е възможно пътниците в колата да го чуят? О, защо тези хора не вземеха да се върнат там, откъдето бяха тръгнали!