— Вие сте го убили! — изпищя тя.
— Е, снощи поне си беше жив и риташе — отвърнах. — Нали, Томас?
— Е, чак пък да е ритал! Но истината е, че татко е напълно спокоен и овладян — обясни Томас. — Ако имаш малко здрав разум в главата си, Топаз, ще го оставиш да прекара там долу поне още няколко дни.
Топаз обаче не го слушаше — беше хукнала към гардероба, където обикновено закачахме ключа за кулата Белмот.
— Къде е? — викаше тя. — Дайте ми го веднага! Ако до две минути не получа този проклет ключ, ще разбия вратата с брадва и пак ще вляза!
О, бях сигурна, че подобно изпълнение щеше да е съвсем по вкуса й! Вече се беше успокоила и сега се вживяваше в трагичната си роля.
— Ще се наложи да го пуснем — обърнах се към Томас. — Утре и без това щях да го сторя — със или без твоето съгласие.
— Аз пък не бих — отвърна брат ми. — Така ще провалим целия експеримент. — Но въпреки тези думи той отиде да запали една газена лампа.
Всички се изсипахме на двора. Луната се беше скрила, но звездите продължаваха да трепкат по небето.
— Чакайте, ще взема фенерчето си от колата — рече Саймън.
— Извинявай — казах му, когато пресичахме моста, водещ към могилата. — Едва ли имаме право да те въвличаме в семейните ни неприятности, когато си толкова притеснен.
— Притеснен или не — не бих пропуснал това шоу за нищо на света! — отвърна ми Саймън.
Откъм кулата не се чуваше нито звук.
— Сега да не вземеш да крещиш, че си пристигнала да го спасяваш — предупредих Топаз. — Знаеш какво е да те събудят внезапно.
— Като че ли пък някой е в състояние да събуди баща ти, щом веднъж е заспал!
Идеше ми да й зашия един — отчасти защото се държеше като глупачка и отчасти защото самата аз се тресях от нерви.
— Дай ми ключа — прошепна Топаз на Томас, когато стигнахме до каменните стъпала пред вратата на кулата. — Искам да вляза при него сама.
— Добре, но ако не внимаваш какви ги приказваш, ще слезеш при него летяща с главата надолу! — заплаши я Томас. — Остави ни с Касандра да отворим вратата и да спуснем стълбата в подземието, а после ти ще се появиш като ангела на спасението.
Идеята да се превъплъти в божествено създание очевидно й се хареса.
— Добре, но нека да види първо моето лице — настоя Топаз.
— Движи се колкото се може по-тихо — продължи Томас. — Искам да му хвърля един поглед, преди да се е събудил. Взех фенерчето от Саймън.
Отворихме вратата почти безшумно, после застанахме на ръба на подземието и аз насочих лъча на фенерчето надолу.
Татко лежеше неподвижно върху леглото — в първия момент чак се уплаших, че може да е умрял! После обаче до слуха ми достигна лекото му похъркване и се успокоих. На масата лежаха четири купчини от изписани листове, всяка притисната с камък.
Двамата с Томас тихо спуснахме стълбата в дупката. Топаз трябваше да слезе, обърната с лице към стъпалата, което съвсем не подхождаше на един ангел спасител, но щом краката й стъпиха на пода, тя се извърна с лице към леглото, изправи рамене, вдигна лампата високо над главата си и мелодраматично извика:
— Мортмейн, дойдох да ти помогна! Аз съм Топаз, Мортмейн! Вече си в безопасност!
Татко скочи стреснато и седна в леглото.
— Мили Боже, какво става?
Топаз се спусна към него и се метна на леглото, при което пружината се огъна и баща ни вирна ръце и крака.
Томас и аз се задавихме от смях, а до нас достигаше странна смесица от звуци — баща ни едновременно псуваше, прозяваше се и се смееше, а Топаз припяваше като на умряло.
— Не е ли по-добре да ги оставим известно време насаме? — рече Саймън.
— Да, прав си.
Поехме към замъка и останахме да ги изчакаме в двора. Когато забелязахме пламъчето на газената лампа, приближаващо откъм могилата, Саймън реши, че ще е по-тактично, ако се оттегли в колата си.
— И ние ли да изчезнем? — попита ме Томас.
— Не, по-добре да останем и да се изправим очи в очи с побеснелия враг.
Когато Топаз и татко стъпиха на моста, двамата с брат ми затичахме към тях. Топаз беше увиснала на ръката на баща ни и му казваше:
— Облегни се на мен, Мортмейн, облегни се на мен, скъпи… — Все едно, че беше малкият лорд Фаунтлерой, повел дядо си на разходка.
— Добре ли си, татко? — подвикнах му отдалеч.
— Моите скъпи малки похитители! — уморено рече той. — Да, мисля, че все някак ще оцелея, стига Топаз да престане да се отнася с мен така, все едно съм едновременно двамата малки принцове, затворени в Тауър.