Докато той влизаше в кухнята, Топаз изостана, вкопчи се в ръката ми и аз станах свидетел на едно от най-невероятните й превъплъщения — от милата и благородна спасителка не бе останала и следа; от очите й изхвърчаха искри и тя цялата се тресеше от нетърпение.
— Бързо бягай да видиш какво е написал! — трескаво прошепна в ухото ми тя, после изчезна в кухнята.
Двамата с Томас затичахме към могилата. За щастие фенерчето на Саймън все още беше в ръцете ми.
— Господи, какъв вълнуващ момент! — възкликнах, когато застанахме пред дървената маса в подземието. — Може би един ден ще го опиша подробно в татковата биография.
Томас махна камъка от първата купчина листове.
— Виж, това е началото — рече той и освети с фенерчето изписаните листа. Най-отгоре с едри букви се мъдреше: ПЪРВИ РАЗДЕЛ. — Брат ми обърна страницата и ахна от изумление.
Цялата втора страница бе изпълнена със същите огромни разкривени печатни букви — сякаш някое дете тепърва се учеше да пише. Прокарах лъча на фенерчето по написаните редове и прочетох:
Котката седи на постелката пред вратата. Котката седи на постелката пред вратата. Котката седи на постелката пред вратата… — и така до края на листа.
— О, Томас! — проплаках. — Превъртял е!
— Глупости. Нали го чу колко разумно говореше?
— Е, може и да е почнал да се възстановява, но… Нима не виждаш какво е направил? — Изведнъж се сетих какво бях извикала на татко, когато се бях разплакала пред затворената врата. — Томас, спомняш ли си какво му казах? Да напише каквото и да е, ако ще и „Котката седи на постелката пред вратата“! И той го е написал.
Томас продължаваше да обръща страница след страница.
Навсякъде пишеше едно и също: Котката седи на постелката пред вратата. После обаче това изречение премина в Котката ухапа един тлъст плъх — отново повторено многократно.
— Изживява второ детство — проплаках. — Върнахме баща си прекалено назад във времето!
— Виж, това звучи по-добре — каза Томас. — На това място е започнал отново да пораства.
Най-сетне видяхме нещо, изписано с нормалния почерк на татко.
— Но какво, за Бога… О, Господи, та той е съставял главоблъсканици!
Имаше един много лесен акростих, ребус, няколко главоблъсканици с имена на животни и всякакви други игри за развиване на ума, които можеха да се срещнат по страниците на нашите стари детски книжки. После дойде ред на опростените гатанки. На последната страница татко беше написал:
„Да прегледам:
старите тетрадки,
сборниците с детски стихчета,
«Детски пътеводител към знанието»,
пъзели,
секцията с играчките в Лондонския музей.“
— Това ми се струва достатъчно нормално — отбеляза Томас, — готов съм да се обзаложа, че означава нещо.
Не можех да повярвам. О, бях преодоляла първоначалния си страх, че баща ми е откачил напълно, но си мислех, че всичките тези дивотии са изписани просто за да си убие времето. Томас отмести камъка, затискащ Секция Две.
— Е, в това тук няма нищо инфантилно — рече той. — Не че мога да го разбера…
Страниците бяха изпълнени с множество номерирани изречения. Помислих си, че татко се е опитвал да пише стихове — някои от изреченията наистина представляваха прелестни комбинации от думи и макар да ми звучаха неразбираемо, все пак долавях някакъв скрит смисъл. После възродилите се мои надежди внезапно угаснаха.
— Това са насоки към решаването на кръстословици — казах. — Просто се е забавлявал. Нямам намерение да продължавам да чета тези глупости.
Мина ми през ума, че ако не побързам да се върна в замъка, Саймън може да си тръгне, преди да съм го видяла повторно.
— Ела насам с фенерчето! — извика ми Томас. — Аз няма да напусна това подземие, докато не прегледам и последния написан от баща ни лист!
Понеже вече бях на стълбата и не давах никакви признаци, че имам намерение да се връщам, брат ми издърпа фенерчето от ръцете ми и след секунда извика:
— О, трябва да видиш Секция Три! Представлява диаграми, отбелязващи разстоянието между отделни населени места. Освен това е нарисувал някаква птица, от човката, на която излизат думи.
— Пощенски гълъб — осведомих го. — Съвсем скоро ще стигнеш до проядената от молци торба и нащърбената чиния.
— Сигурен съм, че в това се крие нещо! — извика брат ми.
Не вярвах, пък и в този момент наистина не ме беше чак толкова грижа. Цялото ми същество се бе устремило към Саймън.
Когато след известно време влязох в кухнята, Топаз се спусна към мен и рече: