— Можем да говорим — Мортмейн влезе да се изкъпе. О, не е ли прекрасно, че отново е започнал да работи? Какво открихте там долу?
Така да не ми се искаше да я разочаровам, че й казах какво смята Томас за написаното от татко. В мига, в който споменах думата „кръстословици“ обаче, блясъкът в очите й помръкна.
— Но аз съм сигурна, че той си мисли, че е работил! — възкликна разтревожено тя. — Умът му трябва напълно да се е объркал след всичко, което е преживял! Трябва да ти кажа няколко неща, моето момиче… но сега нямаме време. Налага се да направим нещо за Саймън. Касандра, ще отидеш ли с него вместо мен? Аз ще остана при баща ти. Не искам да разбере какво е направила Роуз, преди да се възстанови от преживения шок. Той дори не знае, че Саймън е тук.
Сърцето ми подскочи до гърлото.
— Да, разбира се, че ще отида!
— И, за Бога, опитай се да налееш малко мозък в главата на сестра си! Вече казах на Саймън, че предпочитам ти да го придружиш — той не възразява, дори си мисли, че имаш по-голямо влияние над Роуз от мен. Чака те в колата.
Хукнах да се приготвя. Бях невероятно щастлива, независимо от разочароващите резултати, които бяхме постигнали с татко и въпреки нещастната физиономия на Саймън. Роуз го беше изоставила и аз щях да посрещна зората с него в колата.
Сетих се, че съм забравила дневника си върху бюрото на баща ми, но за щастие Топаз излезе с пакет сандвичи, които ни беше приготвила за из път, и обеща да го прибере, преди някой да го е видял.
— Предай поздравите ми на татко и му кажи, че сме действали, водени единствено от най-добри намерения — казах й. Искаше ми се да бъда добра и мила с целия свят — толкова щастлива се чувствах!
После двамата със Саймън потеглихме. Когато минахме покрай кръчмата в Годсенд и очите ми се спряха на стария кестен, се запитах дали Саймън си спомня колко красива изглеждаше сестра ми на фона на наситенозелените листа през онзи прелестен майски ден. О, щях да направя всичко по силите си, за да го накарам отново да изпита щастие — сега, когато вече бях свободна да опитам.
Говорехме малко — главно за татко. Саймън не вярваше, че онова, което двамата с Томас бяхме открили в кулата, наистина са глупости. Дори прояви желание да види написаното, преди да стигне до някакво по-конкретно заключение.
— Макар че, да си призная, всичко ми звучи малко странно — добави той и потъна в мълчание.
Проговори отново след доста време:
— Ти знаеше ли, че Роуз не изпитва никакви чувства към мен? — Понеже отговорът ми се забави, той добави: — Забрави, че изобщо съм те питал. Не е честно да ти задавам подобни въпроси.
— Саймън… — започнах.
Тук той ме прекъсна:
— Предполагам, че е най-добре изобщо да не говоря за това — не и преди да съм напълно сигурен какво мисли и чувства сестра ти.
После ме попита дали не ми е студено и не е ли по-добре да вдигне гюрука на колата. Отказах му.
— Искаш ли сандвич? — попитах. Мисля, че прие да изяде един само за да ми прави компания.
Не след дълго доловихме мириса на море.
— Сигурна ли си, че точно тук идвахме за оня пикник? — попита ме Саймън, оглеждайки се наоколо, докато поемахме по централната улица на малкото градче. — Изглежда ми някак по-различно.
Отвърнах, че може би това се дължи на ваканционната атмосфера, царяща наоколо въпреки ранния час. В началото на май градчето си беше най-обикновено провинциално, ала сега приличаше на огромен летен лагер.
По улицата не се мяркаше жива душа, но видяхме вратата на един хотел отворена и спряхме. Някаква жена чистеше фоайето. Позволи ни да погледнем в регистъра с гостите, но името на Роуз не беше там.
— Най-добре ще е да изчакаме хората да се събудят, тогава можем да поразпитаме из къщите — предложих.
— Дали не е отседнала в „Лебеда“? — допусна чистачката. — Е, то не е точно хотел като нашия, но знам, че дават две-три стаи под наем.
Спомних си въпросния хотел — бях го забелязала в деня на пикника; беше на около миля надолу, по пътя за плажа. Не вярвах, че Роуз би могла да се настани точно там.
— И все пак можем да опитаме — възрази Саймън. — Градчето и без това не се е събудило, така че нямаме кой знае каква друга работа.
— Виж! Точно на онова място пекохме пържолите! — извиках, сочейки с пръст към дюните, а после ми се прииска да си отхапя езика.
Саймън извърна тъжно очи натам и мълчаливо кимна.
„Лебедът“ се виждаше отдалеч — много, много стара кръчма с няколко стаи на втория етаж, беше по-малка и по-невзрачна дори от кръчмата в Годсенд. Лъчите на изгряващото слънце се отразяваха от стъклата на прозорците.