— Мислех, че вече си надраснала навика си да говориш за спечелването на мъже — отвърнах хладно.
Роуз се изчерви.
— Знаеш, че не това имах предвид. Наистина се надявам, че Саймън ще се влюби в теб. Той и бездруго те харесва много, дори и днес го каза.
През ума ми мина ужасна мисъл.
— Роуз! О, Роуз! — проплаках. — Не си му казала, че го обичам, нали?
Тя се закле, че и дума не е обелила.
Страхувам се обаче, че ме излъга. От известно време насам Саймън се държи много мило с мен — той винаги е бил такъв, но сега отношението му изглежда преднамерено. Дали не си въобразявам? Както и да е, не смея да го погледна в очите, когато се срещаме. А той идва в замъка почти всеки ден — сяда при татко и двамата с часове разговарят. И в момента са заедно — горе, в къщичката на вратаря.
Очевидно напълно бях сгрешила по отношение на татко. Твърде оригинално е да започнеш книга с изречението Котката Седи На Постелката Пред Вратата, повторено цели деветнайсет пъти.
Стига вече, Касандра Мортмейн! Още те е яд, че Томас, а не ти разбра, че онова, което баща ти е започнал, наистина значи нещо! Опитваш се да намериш извинение за собствената си глупост — ама истинска глупост, защото татко достатъчно ясно ми беше дал да разбера, че всичките му ексцентрични прояви са били провокирани от желанието му да сътвори нещо. И не е вярно, че книгата му започва с деветнайсет котки, седящи на деветнайсет постелки пред деветнайсет врати. В преработената версия изречението се повтаря едва седем пъти. И в това може да се намери много логично обяснение, както твърди умният ми брат Томас. Те трябва да се набият В съзнанието на всяко дете, което се учи да чете и пише.
Дали не съм невероятно тъпа? Или пък старомодна? О, аз наистина разбирам, че главоблъсканиците и задачите, измислени от татко, са много оригинални и че езикът, с който ги представя, създава прелестни образи; но не виждам защо трябва да ги възприемам като нещо повече от обикновени задачи и главоблъсканици.
Татко ни използва — мен и Томас — като опитни свинчета за четирите части от своя сборник. Нямах проблем да се справя с детските гатанки — напротив, разгадах ги с лекота; успях да реша и кръстословиците, макар че не мога да се закълна, че изпитах огромно удоволствие. Отнесох се с дължимото уважение към онзи пощенски гълъб и дори успях да преодолея голяма част от четвъртия раздел, който представлява някакъв нов вид главоблъсканици, измислени от баща ни; само че на едно място зациклих.
Татко избухна в смях, когато Топаз отбеляза, че в първата част е доловила „полутоновете на вечността“. А що се отнася до мен — аз долавям „полутоновете на лудостта“!
О, не! Отново се забравям. След като Саймън твърди, че енигмите на баща ми са нещо изключително, значи наистина е така. (Точно Саймън даде това прелестно заглавие на томчето — „Енигми“.) Издатели от Англия и Америка платиха на татко авансово за правото да публикуват книгата му, макар да не се знае кога ще бъде напълно завършена. А първите четири раздела ще бъдат публикувани съвсем скоро в известно американско списание. Е, сега ще престана ли вече да се правя на интересна?
Само ако можеше татко да ми отговори на няколко въпроса! И колко добре би било Томас да изплюе камъчето! (Защото, след като ми каза, че първият раздел бил написан, с цел да се научат децата на четмо и писмо, брат ми млъкна като риба — не бил готов да ми разкрива повече неща по въпроса, представете си!) Топаз, разбира се, винаги с голяма охота споделя своите възгледи, но аз не смятам, че са ми от особена полза.
Човекът, който със сигурност би могъл да ми помогне да разбера значимостта на последното произведение на баща ми, е Саймън. Ала аз не искам да го питам, за да не оставям у него впечатлението, че търся близостта му. Избягвам да се задържам насаме с него, дори в повечето случаи изчаквам да си тръгне за Скотни и тогава се появявам пред близките си.
Дали днес да не го видя? Защо да не го причакам на пътя и да не му кажа, че ми се ще да поговоря с него във връзка с енигмите на татко? Наистина искам да обсъдим този въпрос заедно, но повече от всичко мечтая да се насладя на присъствието му. О, само да бях сигурна, че Роуз не му е казала какво изпитвам към него!
Ще изчакам до утре. Обещавам си, че утре…
Нещата напълно се изплъзват от контрола ми. Седя на могилата, поглеждам надолу и го виждам — застанал на двора. Щом разбра, че го наблюдавам, Саймън вдигна ръка, помаха ми и незабавно се запъти право към мен. О, Господи! Не бива да загубвам ума и дума…