Последвахме го. Озовахме се в малката стаичка, същата, която сега заема брат ни Томас, а оттам — в банята. Вътре имаше огромна вана, облицована с махагон, както и две тоалетни чинии, поставени плътно една до друга, със седалки от махагон и един общ капак. Върху керамичното казанче беше нарисуван замъкът Уиндзор. Когато се дръпнеше въжето, долната част на замъка отиваше надолу. Точно над това изображение се виждаше текст, оставен от предишните наематели: „Имай вяра в Мен и Аз ще пребъда“. Татко приседна на ръба на ваната, задавен от смях. Той така и не допусна нещо в тази баня да се промени, така че текстът си стои до ден-днешен.
Ъгловата кула се намираше между ваната и тоалетните чинии. В нея не можеше да се влезе направо, тъй като на това ниво нямаше врата, така че трябваше да се изкачим по спираловидното каменно стълбище в самата кула. Стъпалата бяха толкова изпотрошени, че се принудихме да се върнем назад. Въпреки това успяхме да се изкатерим достатъчно високо, за да открием изход, от който човек се озоваваше директно върху крепостната стена. Тя беше достатъчно широка, за да се ходи по нея, освен това от двете й страни имаше парапети. Застанали там, ние успяхме ясно да видим колата и мама, която се опитваше да приспи Томас.
— Гледайте да не ни забележи — предупреди ни татко, — защото ще реши, че ще си счупим вратовете.
Пътеката, обхождаща стените по цялото им протежение, свършваше при едната от кулите към къщичката на вратаря. В кулата открихме врата, зад която се намираше една-единствена просторна стая — тази, която бе разположена точно над входа на замъка.
— Слава Богу, това тук поне не е пипнато! — възкликна баща ни, когато пристъпихме вътре. — О, как само бих могъл да творя в тази стая!
От едните решетъчни прозорци се разкриваше гледка към вътрешния двор, а от другите — към ширналата се зад укрепителния ров ливада. Татко каза, че прозорците са в стил „Тюдор“ и че очевидно са по-нови от самата стая, но доста по-стари от къщата, прилепена към крепостната стена.
Върнахме се обратно в кръглата кула и внезапно решихме, че макар и изронени, каменните стъпала са достатъчно добри да ни отведат до самия връх. Когато обаче се закатерихме нагоре, обгърнати в мрак, ми се прииска да не бяхме вземали такова решение. Баща ни извади кибрит и осветяваше пътя ни с кибритени клечки, но когато всяка една от тях догаряше, за миг наоколо се възцаряваше пълна тъмнина, докато баща ни не светнеше отново. А усещането от хладния грапав камък под стъпалата и дланите ми бе наистина странно. Когато обаче най-сетне се озовахме на върха на бойницата, осъзнах, че всичките тези мъки са си стрували: никога преди не бях се качвала толкова нависоко. Изпитах пълен триумф заради проявената храброст. Не че бях имала някакъв избор — през цялото време Роуз ме беше побутвала отзад.
Стояхме на върха и погледите ни обхождаха ширналата се пред погледа ни красота. Толкова високо бяхме, че полята изглеждаха като пачуърк. В далечината се мяркаха малки горички, а на около миля вляво се виждаше миниатюрно селце. Минахме от другата страна на бойницата, за да огледаме и вътрешния двор, и в един глас възкликнахме:
— Ето я!
Току зад порутената западна стена се издигаше малко възвишение и на него се извисяваше кулата, която така дълго бяхме търсили. И до ден-днешен не мога да си обясня как така не бяхме я забелязали още с влизането си в двора на замъка. Най-вероятно шубраците, избуяли в занемарената градина, ни бяха накарали да побързаме да извърнем погледи встрани, към нещо друго — къщата например.
Татко се спусна бързо по стълбите и аз уплашено завиках след него:
— Чакай, чакай!
Той се спря, взе ме на ръце и пропусна Роуз напред, като й позволи тя да осветява пътя ни с кибритени клечки. Татко явно предположи, че като стигнем до края на стълбището, ще се озовем пред коридора, водещ към къщичката на вратаря, но последната кибритена клечка бе използвана по-рано, така че тръгнахме обратно към банята и оттам — към фоайето на долния етаж. Мама тъкмо влизаше през входната врата. Беше тръгнала да ни търси, помъкнала след себе си един твърде кисел и сънлив Томас. Брат ни не обичаше да остава сам в колата. Татко показа на мама кулата на хълма — сега, когато вече знаехме накъде да гледаме, нямаше проблеми да я открием. Предложи да отскочим набързо дотам и да я разгледаме, после, без да дочака отговор, се втурна. Мама извика след него, че не би могла да го придружи заради Томас. Чувствах, че трябва да остана при нея и брат ми, но не го направих. Затичах след баща ми и Роуз.
Прехвърлихме се през срутените стени, очертаващи границите на градината, и преминахме по разклатеното дървено мостче в югоизточната част на защитния ров. Озовахме се в подножието на хълма. Според татко това не бе естествена природна формация, а дело на ръцете на древните ни предшественици. Всъщност още при тази наша първа среща със замъка хълмът се сдоби с названието „могилата“. Вече не се виждаха останки от каменни стени. Изкачвахме се по гладка пръст. На върха обаче се натъкнахме на някакви неравности, които според татко навремето трябва да са изпълнявали ролята на отбранителни съоръжения. И ето ни най-сетне насред обширното, обрасло с трева плато. В най-отдалечения край имаше по-малка кръгла могилка. Именно върху нея с цялата си горда прелест се издигаше кулата. Тъмният й силует се открояваше на фона на обагреното от последните отблясъци на залязващото слънце небе. Входът беше на около четири метра нагоре и до него се стигаше по тясно каменно стълбище. Татко доста се мъчи да отвори вратата, но без успех, така че онази вечер не успяхме да разгледаме кулата отвътре.