Когато Саймън каза това, веднага се сетих за онова мое вълшебно авеню, водещо към отдавна забравения ми дом… Тогава наистина думите не ми бяха стигнали, за да изразя всичко, което чувствах. Дали и татко не прибягваше до този начин?
— Нещо щракна в главата ти — каза Саймън. — Можеш ли да го изразиш с думи?
— Със сигурност не с прости и ясни — отвърнах.
Вече едва прикривах вълнението си — споменът за нощта на лятното слънцестоене се беше върнал. О, колко много обичах Саймън!
— Знаеш ли, наистина престанах да се чувствам отблъсната от енигмите на баща ми. Сега вече всичко ще е наред. На негова страна съм.
После заговорихме за онова, което бе накарало татко пак да пропише. Предполагам, че никога няма да успеем да разберем дали затварянето му в тъмницата на кулата е изиграло някаква роля в този процес.
Според Саймън е възможно въздействието да е било комплексно…
— Нашето пристигане тук, разговорите с мама, която е много стимулираща личност, както знаеш; може да му е помогнало и четенето на книги в Скотни. Възможно е затварянето му в подземието на кулата да му се е сторило като някакво емоционално освобождение, а самият той твърди, че всичко се дължи на теб, Касандра, и на репликата ти: Котката Седи На Постелката Пред Вратата. Това му е послужило като тласък, дало му е идеята за дете, което тепърва се учи да чете.
Аз лично смятам, че онова, което най-много бе помогнало на баща ни, е, че си беше изпуснал нервите. Вече съм почти сигурна, че след инцидента с ножа за рязане на торти той е станал прекалено предпазлив и това до известна степен е била причината да държи под ключ емоциите си. А без емоции творчество няма. Саймън намира теорията ми за доста добра.
— А как се държи той напоследък?
— През повечето време е по-мил от всякога, но прихване ли го — става нетърпим! Топаз е щастлива от живота!
— Милата Топаз! — възкликна Саймън и се засмя. — Сега, след като започна да работи, тя е идеалната съпруга за него и той го знае. Но не мисля, че животът в замъка ще бъде много забавен за теб през предстоящите зимни месеци. В апартамента в Лондон ще оставим една прислужница — ако решиш, можеш да отскачаш дотам. Сигурна ли си, че не искаш да постъпиш в колеж?
— Напълно. Искам да пиша, а какъв по-добър колеж за това от самия живот?
Той отново се засмя и каза, че съм много забавна — понякога се държа като прекалено голяма за възрастта си, а понякога съм същинско дете.
— Бих искала обаче да се науча да пиша на машина и да усъвършенствам стенографските си умения — казах му. — Тогава мога да стана секретарка на някой писател, докато чакам самата аз да пропиша.
Саймън каза, че Топаз ще се погрижи за всичко. Знам, че е оставил на мащехата ми пари — да има достатъчно за всички ни. О, той наистина е много мил и щедър „покровител“!
— И трябва непременно да ми пишеш — добави. — За всичко. Макар че скоро ще се върна.
— Чудя се.
Саймън хвърли бърз поглед към мен и ме попита какво имам предвид. Прииска ми се да не бях се изпускала, но от седмици насам живеех в страх, че постъпката на Роуз може така да го е наранила, та да го откаже от идеята да се установи в Англия.
— Чудя се дали Америка няма да те присвои.
Той толкова се забави с отговора си, че аз започнах да си представям как вече никога няма да се върне и как в Скотни ще се настанят гадните Фокскотънови. Потръпнах при тези мисли. Саймън забеляза това и се премести по-плътно до мен. Уви и двама ни в килимчето и рече:
— Ще се върна. Никога не бих изоставил Скотни.
Знаех, че е влюбен в това старо имение. Много, действително много. До известна степен ми прилича на любовта към някоя красива, но мъртва жена. Известно е, че духът на подобни къщи не може да се съхрани за неограничено дълго време.
После заговорихме за есента — Саймън спомена, че се надява да има възможност да се наслади на прелестната гледка, която представлява по това време Нова Англия.
— Там по-красиво ли е, отколкото тук?
— Не, но не е толкова меланхолично. Твърде много от красивите неща в Англия навяват меланхолия. Но сега не съм меланхолично настроен. Никога, когато съм с теб, не съм. Знаеш ли, че това е третият разговор, който двамата с теб водим на тази могила?