Разбира се, че знаех.
— Предполагам, че си прав — отвърнах с възможно най-равнодушен тон.
Не мисля, че успях да го заблудя, защото Саймън обви ръка около раменете ми. Докато съм жива, няма да забравя тази изпълнена с мълчание минута.
Накрая той промълви:
— Бих искал да заминем двамата за Америка. Ще дойдеш ли?
За момент си помислих, че се шегува, но Саймън повтори въпроса си:
— Искаш ли да дойдеш с мен, Касандра?
Нещо в тона му ми подсказваше, че ако отвърна „да“, той ще ми предложи да се омъжа за него, а аз още не бях готова за това. Не знам защо, но наистина ми трябваше още време.
Отвърнах с възможно най-естествен глас:
— Ако бях минала през достатъчно подготовка, щях да те придружа като твоя секретарка. Макар да не съм склонна да оставя татко сам за толкова дълго време. Не и тази година.
Мислех, че ако поставя нещата по този начин, той няма да се досети, че съм разгадала намеренията му, но Саймън ме притисна към себе си и рече:
— Добре, малка умнице!
После поговорихме за колата, която оставя на разположение на татко — всъщност цялото имение е на наше разположение. Можем да го посещаваме, когато пожелаем. Аз не бях много речовита — през цялото време се чудех дали не съм направила ужасна грешка.
Не след дълго Саймън стана и ме загърна в килимчето, после ме помоли да си покажа ръката.
— Вече не е онази малка зелена ръчичка, която си спомням от първата ни среща — засмя се той и взе дланта ми в своята.
— Саймън, трябва да знаеш, че много бих искала да видя Америка — когато обстоятелствата са по-благоприятни, разбира се — казах.
Той обърна дланта ми нагоре, целуна я и отвърна:
— Ще ти донеса вести за тях, когато се върна.
После тръгна надолу по могилата.
Не бях направила грешка! Знаех, че желанието му да ми предложи да стана негова жена преди малко беше импулсивно — също както когато ме целуна през онази нощ на лятното слънцестоене. Харесваше ме много, но все още копнееше за Роуз.
Роуз и Саймън, Саймън и аз, аз и Стивън, Стивън и… ами онази отблъскваща Леда Фокскотън може би — наистина интересна игра! Хората, които участваха в нея, направо плачеха да бъдат наранени. Евентуално дори Леда щеше да остане с разбито сърце, макар, честно казано, изобщо да не ме беше грижа за нея.
Но защо, о, защо трябва Саймън все още да е влюбен в Роуз? След като имаше толкова малко общо с нея, а с мен — толкова много! Една част от мен копнее да хукна след него и да изкрещя: „Да, да, да!“ Само допреди няколко часа подобна възможност би била истински рай за мен! Със сигурност бих могла да му доставя… задоволство.
Но доставянето на задоволство не е достатъчно, не и за този, който дава.
Смрачава се. Вече почти не виждам онова, което пиша, а пръстите ми са вкочанени от студа. От прекрасната ми синя тетрадка е останала само една празна страница, но тя ми е напълно достатъчна. Нямам намерение да продължавам с този дневник — вече съм надраснала желанието да пиша за себе си. Днес започнах да го правя само от чувство на задължение — струваше ми се, че трябва да завърша историята на Роуз. Както и моята, разбира се…
Не бива да съм тъжна, след като пред мен се откриват такива светли перспективи — Саймън е свободен, имаме на разположение кола, имение и апартамент в Лондон! Стивън също има апартамент там, макар и малък. Толкова добре изпълни ролята си с козите, че му дадоха реплики за следващия филм, в който ще участва. Ако отида в Лондон и отседна в апартамента на Котънови, може някоя вечер да изляза със Стивън и да се държа много, много мило с него! По сестрински начин, разбира се. Сега, като се замисля, ми става ясно, че тази зима ще бъде много приятна, особено пък след като татко се е отърсил от вцепенението си. Освен това има стотици хора на света, за които мога да пиша…
Няма смисъл да се преструвам, че не плача, защото не е така… Трябва да спра, за да избърша сълзите си. Сега е по-добре.
Сигурно наистина ще бъде скучно човек да е женен и да се отдаде на заседнал живот. Лъжкиня! Ще бъде истински рай!
Остава ми само половин страница. Дали да не я изпълня с „Обичам те, обичам те, обичам те“, както баща ми направи с онова изречение за котката? Не, дори едно разбито сърце не заслужава да се хаби за него такава луксозна хартия!
Прозорецът на кухнята в замъка светна. Тази вечер ще се изкъпя в коритото пред камината, на фона на музиката, идваща от грамофона на Саймън. Топаз вече го е пуснала — прекалено силно, за да съобщи на татко, че е време да се появи за вечеря. Но понеже съм далеч, звукът ми се струва прекрасен. Пуснала е „Огнената птица“ на Стравински. Птицата сякаш пее: „Какво да правя? Къде да отида?“